Peggy Guggenheim: Art Addict

Peggy Guggenheim: Art Addict Trailer from Submarine Deluxe on Vimeo.

“Посветих се на колекцията си. Направих я работата на живота ми. Аз не съм колекционер на изкуство. Аз съм музей.”

За пръв път срещнах името на Пеги Гугенхайм докато четох биографията на една от по известните сюрреалистки на ХХ век, Леонора Карингтън. Тогава Пеги го играеше лошото богато момиче, което отнема любимия на Леонора, небезизвестния немски художник Макс Ернст, след раздялата с когото Карингтън изпада в безпощадна депресия и влиза в психиатрия, където я тъпчат с брутални лекартва. В този епизод на биографични събития нямаше подробности около персонажа на Пеги и в главата ми веднага се завъртя предполагаем образ на разглезена богата наследница, която си няма друга работа освен да обикаля арт средите и да прелъстява известни художници. 

Филмът  “Пеги Гугенхайм: Пристрастена към изкуството” на италианската режисьорка Лиса Имордино Вриланд (“Даяна Вриланд: Погледът трябва да пътува”, 2012), който тази година обиколи филмовите фестивали дава много по-ясна и чиста картина за изключителната роля на Пеги Гугенхайм в съвременното изкуство. 

Родена през 1898 година в Ню Йорк в умопомрачително богата еврейска фамилия, още от ранна възраст Пеги наследява огромно богатство, но макар и завидното финансово обезпечение животът съвсем не е благосклонен към нея и започва поетапно да й отнема любими хора. Баща й, Бенджамин Гугенхайм, към когото тя е силно привързана потъва заедно с Титаник когато тя е едва 13-годишна. Тази неочаквана загуба оставя дълбоки и трайни следи у Пеги. Следват години на душевна несигурност, комплекси, депресия и лутане. 

Интересът към изкуството обаче в Гугенхаймови явно се оказва семейна черта, защото, макар че никак не се е разбирала с чичо си Соломон, основателя на музея Гугенхайм в Ню Йорк, Пеги открива изкуството през съвсем други пътеки. Годините в Париж се оказват ключови за нарастващия й интерес към съвременното изкуство, но най-вече познанството й с Марсел Дюшан я въвежда в света на авантгарда и отприщва непокорния й нюх към майсторството на художниците от началото и средата на ХХ век. Така открива и емблематичния американски художник Джаксън Полък, който работи като дърводелец в музея на чичо й, но благодарение на патронажа на Пеги се превръща в един от символите на абстрактния експресионизъм. Личната й колекция значително нараства приютявайки художници като Пикасо, Кандински, Полък, Ротко, Дали, Дюшан, Ернст, Мондриан и още известни и не толкова известни нейни съвременници. 

В живота на Пеги Гугенхайм се редуват турбулентни събития, единстено неразтърсени до край остават колекцията й и похотта. Страстта й към изкуството е пропорционална на страстта й към сластолюбието и според слуховете Пеги е спала с 1000 мъже, дори самата тя признава, че е имала любовни отношения със сериозен брой художници и писатели.  

Лиса Имордино Вриланд се е справила блестящо представяйки образа на ексцентричната колекционерка чрез състоятелния архивен фонд от снимки, видео материали и записи от интервюта, последните от който сама е изровила от мазето на  единствената биографка на Пеги - Джаклин Богард Уелд. Филмът е обвързващ,  аристично оформен и детайлно проследява хронологията на събитията в живота на пристрастената към изкувството Гугенхайм наследница.

Съвсем като творбите, които придобива Пеги Гугенхайм се превръща в абстрактна личност, образ извън времето, неподатлива на каквито и да е установени норми и клишета, своенравна бунтарка прикриваща слабостта си под егидата на собствения си арт подбор. 

Шлеп в пустинята

Много сериозно ви препоръчвам тази книга. Особено ако все още имате вяра в съвременната българска литература,  то “Шлеп в пустинята” не бива да се подминава.

Не бях чувала за Людммил Тодоров, но и след като прочетох чудесния му роман името му все още не ми се мярка често в родната книжна преса. 

Факт е, че на фона на достатъчното количество съвременна българска проза, която съм чела напоследък, неговият роман блести като витлеемската звезда. Направо си е друго измерение. В кратък, но удивително съдържателен вариант Тодоров разказва за кризата, през която минава героят му - интелигентен мъж на средна възраст, преподавател по английски в русенска елитна гимназия.  

Шлепът, носещ се по водите на Дунав, изчезва зад един блок още в началните страници на романа. С него безпътно се залутват и мислите, и действителността на даскала. 

Душевните кратери, които конвулсивно отвличат съзнанието му все по-ярко се отразяват върху личния и професионалния му живот, но въпреки тежестта им не похабяват с прекомерен драматизъм романа.  Разсъдъкът и остроумието на героят потъват и изплуват във водовъртежа от внезапни събития, с които авторът премерено украсява живота му. 

“Шлеп в пустинята” е разказ за повратната точка в живота на един мъж, съпруг, баща, учител, любовник и мислител и както всяка безизходица на битието и тази е в състояние да предостави осъзнаване, себеизрастване и нови житейски възможности. В крайна сметка, както лирическият герой заключва в последната страница на романа: “Нормалността е естествено състояние на човека. Каквото и да прави той се стреми към нея. Аз все още удържам положението и живея като опитен заек (каква красива двусмисленост носи това прилагателно). Все още се вълнувам, когато видя как някой шлеп изчезва в нищото.”

Виктория (Германия, 2015)

Ако от всички изгледани тази година филми трябва да изброя кои са моите топ 3 на 2015, то със сигурност ще включа “Виктория” в класацията. Този брилянтен кинематографичен шедьовър на немския режисьор Себастиан Шипер успя да разклати очакванията ми като внезапен тихоокеански земетръс. Подобно, но с видими разлики от “Бърдмен”, филмът е заснет in one take, или една безкрйно продължителна сцена. 

Не мога да не отбележа, че киното в последните години е набрало страхотна скорост в конкурентната надпревара за оригиналност, красноречие, реализъм, естетическа издръжливост и елегантност. Всички тези характеристики са стабилно покълнали във “Виктория”, а кинематографичният подход ги предлага на зрителя плавно и градивно.

В малките часове на ноща берлински ъндърграун клуб се тресе от бийтовете на електронна музика, млада самотна испанка, след неуспешен опит да социализира с бармана, решава да поеме към вкъщи, но в момента, в който подкарва паркираното си отпред колело посоката на пътя й тотално се променя. Пред клуба Виктория (Лаиа Коста) се натъква на група забавни младежи, които я подканват да се присъедини към тях и гарантират да й покажат истинската страна на Берлин. Макар и притисната от малкото оставащо време за сън преди да отвори кафето, в което работи, но въпреки това търсеща приключения, Виктория охотно откликва на молбите на Соне (Фредерик Лау), най-настоятелният от групата. Постепенно в безгрижният полъх на нощен Берлин започва да се усеща тежкият въздух на подземния престъпен свят, а Виктория несъзнателно попада в центъра на неуредени нелегални сметки. 

Потокът на отмереното действие, с което постепенно се разгръща сюжета скъсява дистанцията между зрителя като му предлага да заеме ролята на присъстващ. Сниман от веднъж на 22 места в продължението на 140 минути, “Виктория” е зашеметяващ романтичен трилър, в който впечатляващата актьорка игра на Лаиа Коста и Фредерик Лау ще ви въвлекат в двата най-сладки, ненормални и спиращи дъха часа от живота на двама напълно непознати в центъра на Берлин. 

Куфатър на брат ми

Тази книга няма нужда от представяне. За няколкото месеца съществуване сборникът предизвика десетки позитивни ревюта в goodreads, а една от тукашните ми приятелки разказа, че като се прибрала в България през лятото отишла в първата книжарница като помолила книжарите да й препоръчат съвременна българска книга и “Куфарът на брат ми” бил първото заглавие, към което я насочили. 

В 22-те есета на сборника са подредени куфарите на пристигащи и заминващи пътници, колкото шарени и разнообразни, толкова лични и проникновени. Истории подчертаващи вътрешния глас на е(и)миграцията, разказващи за душевността на един съвсем естествен процес, характерен за човечеството още от самото му съществуване, но положен в рамките на модерния свят. “Куфарът на брат ми” е алманахът на пътуващия свободомислещ гражданин на света. В него са събрани всички колебания, очаквания, разочарования и предимства на живота извън “дома”, извън държавата, извън културата, от която произхождаме. 

Още когато за пръв път напуснах, макар и за няколко дни, България в мен се отключи едно неуморно любопитство, което вече 15 години не само не мога да угася, а все повече разпалвам. Необятният ми интерес към големия свят, към микро светове му, разположени от единия до другия край на земното кълбо, към хората и техните култури, е движещата сила, която ме докара на 9371 километра от родния ми Пловдив. Но най-вече тук ме доведе любопитството към онези малки характеристики на народните култури, които пребъдват през поколенията, за да полагат основите на съвременността и шлифоват облика на света. 

Етапите и мислите, през които съм минала в годините на странстване гостоприемно са се сгушили в “Куфарът на брат ми” и поглеждайки отново в тяхната интимност откривам цялото онова емиграционно вълнение, което прекалено дълго съм избягвала да си призная. 

Синове на Саул (Унгария, 2015)

Снимка www.viff.org

Виктор Орбан и Ласло Немеш са от една страна, но обитават противоположни вселени. Докато първия остро и твърдо се противопоставя на приемането на бежанци бягащи от потенциална военна смърт, то вторият печели голямата награда на престижния филмов фестивал в Кан с дебютния си филм “Синове на Саул”, описващ жестоката реалност в нацисткия концлагер Аушвиц през Втората световна война. 

По време на германската окупация над Унгария приблизително половин милион унгарски евреи са намерили смъртта си, а жертвите, които страната дава във войната достигат милион. Общия брой на убитите евреи в Европа между 1939 и 1945 година е 6 милиона, затова преследванията и убийствата на евреи често се превръщат в тема сред творците на изкувства. Най-четената книга в тази историческа сфера безпорно е “Дневникът на Ане Франк”, а “Списъкът на Шиндлер”, “Животът е красив”, “Пианистът” са сред най-запомнящите се филми за Холокоста. 
С оглед на току-що изброените филми-отличници и чувствителният характер на събитията да избереш същата тема за дебют си е смела проява на ентусиазъм, амбиция, увереност и исторически усет, но Ласло Немеш безпогрешно доказва, че още с първия си пълнометражен филм вече е готов да се изправи на международната филмова сцена. 

“Синове на Саул” е клаустрофобична затворническа драма, която постепенно разгръща ужаса на човешката трагедия в чудовищния концлагер Аушвиц. Саул е унгарски евреин депортиран там, но поради предимствата на телосложението си попада в групата затворници Sonderkommando, чиято единствена задача е да вкарват новопристигнали еврейски тъпли в газовите камери,  да изгарят телата след това и да извозват пепелта извън лагера. Трагедията в злополучната съдба на Саул се задълбочава, когато в едно омаломощено, но все още живо тяло на дете разпознава сина си. Покрусеният човек си самоназначава мисия, която още повече излага на опасност обреченото му съществуване, но сякаш се явява единствената надежда, която може да придаде смисъл на живота му. Примката на страха и ужаса се затяга около гърлото на зрителя докато безпощадната атмосфера в лагера потискащо нагнетява напрежението. Опорната точка на Ласло Немеш в “Синове на Саул” е възможността човечност да съществува и в най-нечовешните военни условия. 

Вероятно идеята за пореден филм за Холокоста отзивчиво се приема отчасти от  политическа коректност и отчасти избягване омаловажаването на един от най-смъртоносните геноциди в историята на човечеството, но истината е, че дори и банално вече да се експонира темата, все още имаме нужда от постоянно напомняне колко дълбока може да бъде ямата на военната жестокост. 

Chevalier (Greece, 2015)

                                                                    Снимка: www.viff.org

Ако с три думи мога да определя филма на гръцката режисьорка Атина Цангари, то те ще са ексцентричен, провокиращ и забавен. C огромни резерви подходих към прожекцията тъй като все още в спомените ми отекваше необичайният и недоразбран привкус оставен от предишният й филм “Attenberg”(2010). За щастие не успях да устоя на натиска на гръцката ми половинка и заех мястото си в киносалона.

Chevalier е социо-политико-психологическа комедия, в центъра на която са шестима приятели организирали си ваканция на луксозна яхта във водите на Егейско море, далеч от работата, семействата и ежедневните грижи. Какво се случва обаче с мъжете, когато останат на едно и също място прекалено дълго време? Точно така! Започват да си мерят… някои качества (и тези, за които се сетихте също). Състезанието, в което шестимата мъже си измислят да участват се превръща във фикс идея, която е не само тест за достойнствата на всеки един от тях, но и се превръща в изпитание за приятелството помежду им. Действието на филма се развива изцяло на яхтата и както може би вече се досетихте в него изцяло липсва женско присъствие. В началото се усеща някакъв клаустофобичен нюанс, който в последствие е бързо размит чрез динамиката и усилията на състезателите. 

Цангари поема рисков ход с това изцяло мъжко съревнование, режисирано през женската й призма, но крайният резултат е впечтляващ. Chevalier съвсем не е от типа популярни американски комедии с романтизирани главни герои, които често се държат леко идиотски.

Цангари изгражда една интелигентно поставена предпоставка, която чрез символизма си дава отражение на по-дълбоки и сериозни проблеми в социално-политически аспект. 

Chevalier е смях за душата и храна за мисълта. Даде ми широко поле за размисъл и желание пак да го потърся, за да изследвам правотата на разсъжденията си. 

Ixcanul (Guatemala, 2015)

                                                                                                      Снимка www.viff.org

Това е игралният филм, който отдавна търсех да гледам. Филм, в който умело се блендират факт и фикция и който доброволно ви отвлича в непознатите земи на гватемалските маи. Той е от онези филми, за които с лекота може да се каже, че са чиста форма на изкувство заради красноречивите послания, които оставя. 

Когато разбрах, че това е дебют както за режисьора (Хайро Бустаманте), така и за двете главни актриси (Мария Мерседес Корой и Мария Телон) откровено казано, останах поразена. 

Ixcanul е една монотонна, но автенчична драма за седемнадесет годишната индианка Мария (Мария Мерседес Корой), която живее със семейството си в подножието на страховит гватемалски вулкан. Родителите й са необразовани земеделци, които не само не знаят почти нищо за съвременния свят, но дори не говорят испански. Единственият “модернизиран” човек в околността е Игнасио, кандитат-женихът за Мария, който освен че е надзирател и управител на плантацията за кафе в подножието на вулкана, притежава кола и мобилен телефон. Родителите на Мария уговарят сватбата й с Игнасио, но по същото време Мария необуздано и смело прекрачва пътят на обекта на своята страст - Пепе. Последствията объркват планът и хода на събитията, а в сюжета започва да се усеща доминирането на втората женска роля. Майката. 

Това е човекът, който прави филмът толкова интересен, впечатляващ и интересен. Безспорно Мария Телон беше най-добрата актриса от всички филми, които успях да гледам на тазгодишния фестивал. Тайната на безупречната актьорска игра се крие в изборът на Бустаманте да покани две жени от индианските племена Мая, които да изиграят историята на собственият си живот и традиции. Освен изобилието от автентични обичаи и възхитителната връзка майка-дъщеря, Бустаманте деликатно загатва уязвимостта на индианската общност спрямо нуждите на съвременния свят. 

Ixcanul е от филмите, които, сгушени тихо като морски перли в океана от международни продукции, чакат търпеливо своят звезден момент. 

London Road (UK, 2015)

Снимка www.viff.org

За този филм няма да ви споделя много, вместо това ще ви поканя да прочетете прекрасното ревю, което Нева Мичева написа за него в в сайта на Българско Кино Общество и което всъщност беше причината да избера тази прожекция. 

Това, което искам да знаете от мен е, че London Road е квартален мюзикъл с гениален замисъл. В рамките на 91 минути жителите на Ипсуич ще ви изпеят историята на едно криминално събитие случило се през 2006 година, което колкото ужасило, толкова и сплотило общността им. Всяка една реплика, движение, колебание, повторение или граматическа грешка в мюзикъла, всичко това и още е адаптирано дословно от истинските интервюта с жителите на района, полицейски доклади, медийни репортажи. 

Пред очите ви ще се материализират и обединят няколко вида изкувство, чиито ефект и оригиналност са готови да ви поразят. Не го пропускайте, особено ако сте почитатели на опера и театър. :)

Louder Than Bombs (Norway, 2015)

                                                                                                   www.viff.org

И тази година реших да не се размина без да посетя прожекция на скандинавски филм. За случая избрах “Louder Than Bombs”, английския дебют на небезизвестния норвежки режисьор Йоаким Триер.

“Louder Than Bombs” е ретроспективна семейна драма, в която близките на фотографката Изабел Рийд (Изабел Юпер) съдейства на неин близък приятел и колега в организирането на изложба и подготовката на статия в нейна памет. Изабел е била фото-репортерка, отразяваща ужасяващи сцени от горещите точки на света, фотографиите й са отразявани на първите станици на най-престижните американски ежедневници. Толкова страстно е била отдадена на работа си, че семейството й винаги е оставало на заден план. 

Събирането на материалите за изложбата обаче отключва неутешимата скръб на близките й. Сюжетната линия води към три отделни отражения на смъртта намерили покой в съзнанията на вдовецът Джийн (Гейбриел Бърн) и синовете му Конрад (Девин Друйд) и Джонас (Джеси Айзенберг).

В същността си концепцията на филма съдържа нещо много “норвежко”. Следейки замисъла, човек не може да не се присети за норвежката сензация Карл Уве Краусгор и книга първа от биографичната му поредица “Моята лична борба” с подзаглавие на английското издание “Смърт в семейството”.  Доминиращата част на романа обхваща спомени с болезнено подробни детайли около смърта на бащата и емоционалните изживявания на Карл Уве съпътстващи тези събития. Романът е муден и без посока, но безмерната агонизираща атмосфера уплътнява безупречно цялостта му. Над 500-те страници дават достатъчно време на читателя да изгради интелигентното си решение защо харесва или не харесва романът. Такъв ефект са търсили Триер и сценарисът Ескил Вогт, но 105-те минути не са успели да подчертаят семейната драма. Нещо все се изплъзваше в този филм.  Преобладаващото хаотично струпване на пластове е лишено от посока и единение.

Не съм гледала предходните филми на Триер, но този не успя да ми допадне. Отварящата сцена създава усещането, че нещо покрай тези персонажи или самата сцена ще се развие, но противно на очакваното, идеята на режисьора и сценариста са съвсем други, някои от героите дори не се появяват повече в останалата част на сюжета. Филмът наподобява на лоша литературна адаптация, макар и да не е вдъхновен от книга. Гледаем е, на моменти доскучава и противно на заглавието е тих и не особено запомнящ се. 

Youth (La Giovinezza, 2015)

Снимка www.viff.org

Две години след грандиозният успех на “The Great Beauty” (“La Grande Bellezza”/“Великата Красота”) италианският режисьор Паоло Сорентино отново излиза на големия екран с това, което мнозина критици определят като продължението на “Великата Красота”. 

По-голяма част от действието в  “Youth” (La Giovinezza/Младост) се развива в луксозен санаториум в швейцарските апли, където двамата остарели приятели Фред (Майлъл Кейн) и Мик (Харви Кайтел) ежегодно отсядат през лятото. Както в “The Great Beauty”, така и тук сюжетът се развива главно в живите, шеговити и  остроумни диалози между героите. Поредна прилика e и избора на Сорентино отново да центрира фокуса върху хора, които се занимават с изкувствo,  но отдавна са преминали зенита на своята кариера. Фред е пенсиониран композитор/диригент, който се отдава на тишината, спокойствието и предоставените от санаториума спа процедури, а Мик е режисор, който все още не може да скъса с киното и страстно работи с групата си млади сценаристи върху последния си филм.  Към компанията на двамата приятели в санаториума се присъединява и съсредоточен и замислен популярен холивудски актьор Бойл (Пол Дано), който старателно се подготвя за предстояща важна роля, но и често обича да се наслаждава на присъствието на старчетата. 

Сякаш като запазен почерг на Сорентино, в “Youth” преобладават в изобилие поетичност, символика, елегантност, сантимент и красноречие, което прави филма също толкова невероятен, колкото и предходния. И за да бъде парчето изкувство завършено зад обектива отново застава Лука Бигаци, чийто усет за композиция, цветове и светлина тотално ще обогати естетиката на визуалните ви възприятия. 

“Youth” е изключително изискан филм, за който е готино да се говори, затова си изберете приятна компания, с която да го споделите и ако имате възможност гледайте го на голям екран. 

Beeba Boys (Canada, 2015)

                                                                                     Снимка www.viff.org

За първа прожекция тази година избрах “Beeba Boys” (2015) на канадската режисьорка от пунджабски произход Дийпа Мета. Тази крими-екшън-комедия-драма освен, че изцяло е снимана във Ванкувър, е и вдъхновена от истински хора и събития. Градът, който до скоро оглавяваше класациите за най-добър град за живеене в света, си има и доста тъмна страна, която е до болка позната на местните - войната между индоканадските гангстери. 

Филмът на Дийпа Мета, макар и на моменти шеговит, отразява до известна степен особеностите на сикх култура и процепите на общноста, през които млади момчета минават, за да изберът гангстерския път. Пунджабската мафия в Британка Колумбия контролира главно трафика на наркотици и оръжие и е основно концентрирана във Ванкувър и околията. След региона Пунджаб, метро Ванкувър е с най-голямото пунджбско население извън Индия (приблизително 250 000).  Съревнованието за територия между босовете на отделните групировки непрекъснато завършва с престрелки и убийства. 

За мнозина запознати, образът на главния герой Джийт Джохар (боливудската звезда Рандийп Худа) напомня на легендарният, безстрашен и безскрупулен подземен бос Бинди Джохар, който вилнее по тези места през средата на 90-те, но не остава дълго на престола след като е застрелян в нощно заведение през 98-ма, едва на 27 години. 

Дийпа Мета не влиза в детайли с факти около гангстерския живот на Бинди Джохар, но за сметка на това решава да разнообрази имиджа на мафиотите като разчупи стайлинга и заложи повече на визията на героите. И така на екрана изскачат the beeba boys (добрите момечета) на Джийт в пъстри костюми, които, верни за своя шеф, екзекутират наред не само за да отстранят конкуренцията, но и да получат уважението, което считат, че им се полага. Динамичен сюжет, много екшън, малко любов и предвидим край запълват 103-те минути на филма. На моменти актьорската игра издиша, а някои от сцените ми се сториха доста неубедителни, но какво пък стайлинга им, особено на Мани (Варис Ахлувалиа), беше впечатляващ. 

VIFF

Започна! Един от най-големите филмови фестивали в Северна Америка - Vancouver International Film Festival.  Над 375 филма от 70 държави ще бъдат излъчени през следващите две седмици.  За съжаление и тази година няма български филм, но за сметка на това съседните ни балкански държави са със силно присъствие. 

Филмите са набелязани. Билетите са купени. Очаквайте отзиви в следващите публикации.  

Музикално обсебване: Max Richter

Снимка оттук

Образът ми в различните социални мрежи е различен. Във фейсбук съм активен участник в кампании срещу социална неправда, дискриминация, расизъм, политическа грубост. Тук избягвам да споделям този аспект от възгледите си, предпочитам блогът да е пространство рефлектиращо върху културната среда, в която попадам. В инстаграм пък запечатвам всякакви моменти, които ми се струват интересни. 

В последните две-три седмици, покрай новините за бежанските вълни, направо останах емоционално изцедена и покрусена от огромното ксенофобско цунами заляло българската общественост. Направо не повярвах, че българина е способен на толкова изродено увълчаване и злоба. Срам ме хвана от собствената ми порода. По-лошото обаче е наличието на обществени личности, публицисти, светски имена, които целенасочено преувеличават или изменят факти в писмените си безредици, за да поляризират общественото мнение и да акумулират още овече омраза. За малка страна като България подобен тип писарушки са изключително опасни, не само защото имат широка аудитория, но и защото масовата дебилщина е заразна. Един каже някаква глупост и стотици повтарят като папагали чутото, без дори да проглеждат, разбират или осмислят чутото. Малко душевност е останала по българските земи, омразата е станала по-силна от любовта. Осъзнаването на тези факти много ме сломи, такива неща много присърце ги приемам и емоциите ми дойдоха в повече. 

Макс Рихтер е храмът, в който намирам утеха след емоционален пожар. 

В последните няколко месеца произведенията на британския композитор са последното нещо, което достига до слуха ми преди да заспя. Мигновено се влюбих в музиката му когато за пръв път чух прекомпозираните от него четири сезона на Вивалди. 

Ако името на Рихтер не ви звучи познато, не изключвайте възможността все пак да сте срещали негови произведения в многобройните филми, за които е композирал. Най-известните сред тях са “Waltz with Bashir”, “Shutter Island”, “Prometheus”. Музикалното му образование е тясно свързано с класическата музика, но творчеството на Рихтер е също толкова повлияно и от електронната музка. Преди да издаде самостоятелните си албуми сътрудничи с The Future Sound Of London и Roni Size. 

Последният му проект, чиято премиера беше на 4-ти септември, е истински музикален експеримент - 8-часова “приспивна песен”, наречена SLEEP.  В тази дълга класическа композиция Рихтер включва, струнни инструменти, пиано, електроника и вокали без текст. За зараждането на идеята за подобно мащабно музикално предизвикателство композиторът споделя, че е искал да създаде пауза бутон  за безспирния поток на информация, който ни залива постоянно, пространство, което се усеща като ваканция в ежеднението. 

Рихтер е уловил тънката нишка, с която да накара музиката да освободи съзнанието ви от ежедневното напрежение, да успокои нервите, да ви накара да се отпуснете и изтриете натрупаните негативи. Нещо като медитация, но без да се насилвате да си повтаряте разни мантри, просто натискате плей и затваряте очи. 

"Влакът за Емаус" от Теодора Димова

Любимо ми е да подарявам книги за празнични поводи. В зависимост от човека и вкусовете му внимателно подбирам подходящо четиво. Последно време ми се разнесе славата на добър селекционер и в летните месеци получих няколко запитвания от приятели за ваканционна литература. 

Също толкова обичам и аз да  получавам книжни изненади, макар и вкусът ми да е доста капризен на моменти, досега не се е случило книга подарък да остане неразгърната. 

С тази обаче ентусиазмът ми бързо утихна.  Не съм нейният читател, назорих се до 84-та страница от уважение към скъпата приятелка, която ми я подари. 

"Влакът за Емаус" е многопластов разказ за равносметката на един живот, преминал през изпитания и скръб… “ - така пише навсякъде в анотацията на романа, а многопластовия характер се изразява в наслагване на драма след драма, от която направо да те заболи главата. Теодора Димова безспорно е страшно талантлива и със сигурност ще потърся нещо друго от нея, защото има прекрасен стил и усет към литературата. Но нещата, които ме подразниха във “Влакът за Емаус” са  мрънкливото провлачване на сюжета, досадните трогателни отктовения на главните герои, предвидимите действия, липсата на въображение и оригиналност. Може би, ако авторката беше публикувала идеите си за църквата в есеистична форма, щеше да има по-голяма четаемост, защото наистина знае и има какво да каже по този казус. 

Cutie and the boxer

Този документален филм, макар и без пряка връзка, много ми напомни за книгата на Ленард Корен ”Wabi-Sabi: for Artist, Designers, Poets & Philosophers. “ В нея той описва подробно историята и аспектите на японското естетическо течение уаби-саби, философията на което се изразява в красотата на несъвършенството. Корен споделя, че уаби-саби символизира обратното на Западния идеал за велика красота като нещо монументално, грандиозно и трайно. Уаби-саби не може да се открие в природата в моменти на разцвет и изобилие, но по-скоро в моменти на зачеване или утихване. Уаби-саби не е естетика за великолепни цветя, величествени дървета или изпъкващи пейзажи. Обект на уаби-саби е дребното, скритото, експерименталното, мимолетното. 

“Cutie and the boxer” е идеалният пример за това, какво представлява уаби-саби. 

На пръв поглед Йошио и Нирико Шинохара ще ви се сторят странна, ексцентрична и може би малко смахната семейна двойка. Но така ще е само докато вникнете в идеята на филма и тяхната връзка и изкувство постепенно започнат да се разгръщат пред очите ви.

И двамата са родени в Япония, но се срещат за първи път в Ню Йорк през 1973 година. Той на 41 години художник и скулптор, а тя едва на 19 години замечтана студентка. 

Филмът на Закари Хайнзерлинг илюстрира нюансите на семейните им отношения, но и силно акцентира върху различните стилове изкувство, които творчеството им изразява. За разлика от друго семейно дуо Кристо и покойната Жан-Клод, семейство  Шинохара не твори съвместни проекти, дори напротив творбите им са коренно различни. Произведенията на Йошио влизат в категорията на абстрактния експресионизъм и подобно на един от най-изявените й представители, Джаксън Полък, Йошио създава също своя уникална техника на “рисуване” - потапя боксови ръкавици в боя и нанася удари върху платното.  В по-ранните си години Норико асистира лоялно и предано като момиче за всичко на Йошио, но по-късно започва своя поредица от мемоарни карикатурни графики, с главни герои Cutie и Bullie (тя и съпругът й). 

Хайзерлинг разкрива не само паралелните пространтва в творчеството им, но и съревнованията помежду им. Това, което прави филма особено чаровен е, че въпреки житейските несгоди, макар и с побелели вече коси, Йошио и Норико са успели да запазят детското, наивното и невинното в творбите и отношенията си. 

"Една и съща река" от Здравка Евтимова

Знаете, че Здравка Евтимова ми е слабост, затова не очаквайте обективен отзив. Разказите й са ми скъпи, защото са много български, живи и човечни. Героите й, в повечето случаи, са провинциални образи, може би изчезващи екземпляри, чийто живот е необременен от социални мрежи, смарт телефони или технологичния прогрес като цяло.  В болките, копнежите и терзанията им откривам спотаен дълбок романтизъм. Кратките  истории на Здравка са терапията, с която боря носталгията по родния край. Когато ги чета винаги се връщам в детските си спомени и вдишвам прашния въздух на дългите горещи лета прекарани на село. 

Ревностно пазя онзи брой на Adbusters, в който за първи път прочетох неин разказ и когато някои чуждестранен приятел се интересува от българска литература, веднага му връчвам да чете “Acceptance”. 

С щастлива изненада открих, че романът  “Една и съща река” е продължението на един от любимите ми нейни разкази, “Ще те спася” от сборника “Кръв от къртица”.  Още докато го четях навремето никак не ми се искаше да свършва. Здравка е много плътна и деликатна в изказа си, а романът е колкото провинциален, толкова и съвременен, колкото благочестив, толкова и мутренски.  Пирина, Сара и Люба са трите сестри, за които авторката разказва. Три сестри от три различни свята, всяка със своите пороци и финес попаднали в престъпния кръговрат на живота в малко провинциално селище.  Образите гравитиращи около сестрите са очукани от сиромашия типове, захванали се с разнородни начини на препитание - пияници, мутри, момчета за всичко. Но това, което прави реката една и съща в романа е, че каквито и камъни да падат в нея, всеки от тях носи в сърцето си любов, огромна, тежка, належаща. 

Романът е като приказка за възрастни, Здравка не обича да нарича нещата с истинските им имена, милостива е и търси добротата и раните и на най-големите злодеи.  Елегантно написан, динамичен, тъжен и весел е романът, а когато го четете заключете предразсъдъците си, потопете се с тази паралелна реалност, която навярно съществува някъде из забутаните краища на България и дайте шанс на героите да ви покажат колко силно могат да обичат. 

Отпускарски сезон

Последните седмици през филтрите на инстраграм.

"Седем добри години" от Етгар Керет

                                        Снимка: Манол Пейков

Този е от най-любимите ми Керетовци. Истинският Етгар Керет. 

Предшестващите сборници с разкази сякаш бяха предговор към този най-миниатюрния и най-грамаданския, най-всеобхватния и най-интимния от всички, озаглавен “Седем добри години.” 

За първи път истории вдъхновени не от развинтеното му въображение, а от собсвеният му живот, но не по-малко шантави, закачливи и трагикомични от онези, с които сме свиквали да го свързваме. “Седем добри години” е период в живота на Керет, от раждането на сина му до смъртта на баща му, чиито спомени авторът решава да запечата в мастилени думи, сякаш да не му се изплъзнат в потока на живота. Но историите, разбира се, излизат извън рамките на този период с разкази за запознанстото на родителите му, детското възхищение към батко му, обичта към кака му, запознанството с Шира, все задушевни моменти от миналото, разказани с много прямота и спокойствие.  Като читател тази толкова откровена интимност много ме поласка. С риск да прозвучи клиширано, но всъщност е самата истина, Керет ми се струва толкова близък, че по-скоро ми е странно, че никога не съм го срещала на живо. То е като да седнеш на сладка приказка с приятел, който за каквито и перипети на съдбата да разказва винаги ги усуква със здрава нишка оптимизъм. И в такива ситуации изобщо не можеш да отсъдиш коя история ти е харесала повече от друга. Няма такъв момент, защото всичко разказано е част от човека, на който принадлежи, всеки спомен е жива клетка в неговия организъм. 

С широка усмивка отбелязах, че с Керет имаме много подобен спомен. Онзи, в който покани таксиметровия шофьор да се изпикае у тях. И аз един път, като бях много малка, направих така, но не с таксиметров шофор, а с един просяк от ромски произход, който кой знае как се беше дотътрил до 14-тия етаж. Бях самичка у нас, когато му отворих му подадох нещо, а той като усети добрината се престраши да ме попита дали може да ползва тоалетната. Веднага го пуснах вътре, човека изглеждаше много назор, но в момента, в който затвори вратата на тоалетната ме хвана луда паника. В детското ми наивно съзнание изобщо не ми хрумна да се страхувам, че човекът може да се окаже злодей и да обере апартамента или да ми направи нещо още по-лошо. Мен само ме беше страх, че ако разберат наш’те сигурно ще ме “спукат от бой”.  Добро почукало, добро се обадило, човекът си свърши работата и си тръгна по живо по здраво, а аз на никой не казах. До ден днешен. 

Но да се върна на Керет и Израел. 

Израел винаги е присъствал в живота ми. Когато бях в гимназията Израел беше гоа транс - Astral Projection, Holyman, Yahel, Astrix, надрусани и екзалтирани парти хора танцуващи под сайкаделик ритми по цяла седмица. В университета Израел се превърна в геополитическия конфликт на две страдащи нации и започнах да презирам транса, заради неведението, което е хвърлял върху тази болезнена действителност. Днес Израел е три неща - Митко от махалата, Balkan Beat Box и Етгар Керет.  Митко е приятелското ми присъствие в Израел, Balkan Beat Box са ми музиката на Израел, а Керет е душата му. 

В заключение се сещам за моят много скъп приятел Сашо Костов, който обича да казва,  че “Човек където и да лети, рано или късно ще кацне върху себе си.” Ето така пожелавам на всички да кацаме върху себе си, като Керет, без разкаяние, без хленчене, с малко ирония и много нежност. Адски готин тип. 

"Благодатна земя" от Пърл С. Бък

Приятелка от китайски произход ми връчи “Благодатна земя” и ми заръча да я прочета до следващия път когато се видим. 

Хелън е родена в Канада, а родителите й са китайски имигранти от някакво много забутано село, в което дори не се говори ни мандарински, ни кантонски диалект, а някаква съвсем друга разновидност на китайския. Макар и никога да не е стъпвала и да няма желание да посети Китай, Хелън живо се интересува от китайското си наследство и култура. Възхитата от историята на родителите й често я кара да рови в книгите, за да съживи в представите си реалността, заради която са избягали от родната земя и премеждия, с които са се сблъскали в “западния” свят. Според нея “Благодатна земя” се доближава най-близо до историите разказани от майка й, не само заради описанието на физическите предизвикателства, с които хората е трябвало да се справят, но също и в отразяването на културно-наследствените традиции, много от които все още актуални и днес.

Пърл С. Бък издава книгата си “Благодатна земя” през 1931 година и моментално приковата любопитните погледи на западното общество. Година по-късно романът е награден с литературната награда “Пулицър”, а през 1938 авторката става най-младата жена с Нобелова награда за литература. Триумфът на книгата постепенно утихва и отслабва, но през 2004 година Опра Уинфри включва романът в своя супер популярен book club и славата му се завръща като второто пришествие. И как няма, както Цезър е казал, “На народа му трябва хляб и зрелища”.

В “Благодатна земя” изобилстват шокиращи описания на мизерията от бедността и глада, но по-същественото, което превръща романът в сензация са  разкритията на проблемите пуснали дълбоки корени в китайската култура и традиция - полово неравенство и безправие, дискриминация и отхвърляне на хора в неравностойно положение, класово разделение на всяко ниво в обществената йерархия. 

Героят на романа, бедният селянин Уанг Лънг, е крайно неприветлива личност, но Бък компенсира това като подчертава усърдията и усилията, които той полага, за да постигне подем в живота. В тези качества Уанг наподобява айнрандски архетип, но за разлика от геройте на Айн Ранд, материалният възход на Уанг е пропорционален с душевния упадък, който го съпътства. През голяма част от романа Уанг е със силно изразен дефицит на морални ценности, егоизмът му е отблъскващ, а единственото нещо, в което намира стойност и гради света си е земята, която притежава. Но с малодушието и липсата на далновидност обрича на неизбежна преходност и това едничко нещо, в което най-много вярва.  В житейските си амплитуди Уанг винаги е съпътстван от близки хора, но любопитното и шокиращото е присъствието на семейна йерархия и ролята на всеки член в нея. Както можете да предположите жените са най-ощетени и унизени и хвърляйки светлина върху тази болезнена действителност Пърл Бък става изявена активистка по проблеми свързани с правата на жените. 

До каква степен “Благодатна земя” е отражение на провинциалното китайското мислене и народопсихология не мога да отсъдя. Считам за неблагоразумно да се правят заключения за културните характеристики на народи базирани на няколко прочетени книги или шепа хора, които познавам. Книгата вече е стара и не особено релевантна в наши дни, дори подозирам, че динамиката, с която Китай се развива в материално и социално отношение съвсем ще обърне хода на сюжета в живота на бъдещите поколения.  

Музикално обсебване: Peter Kruder

Преди две седмици си направихме извънградска разходка до едно невероятно забутано планинско езеро на около час и половина от Ванкувър. Когато тръгнеш в източна посока и подминеш и последния ванкувърски събърб започва долината Фрейзър, която изхранва цялата провинция с земеделска и животновъдска продукция. Споменатото по-горе езеро се намира в тази долина, но пътят до него е засукан стръмен камънак и ако не си някой реднек с пикап или а-те-ве (ATV) от околията, или заклет ревностен рибар, няма как да знаеш за него. Нас ни заведе един приятел, който също не беше ходил. Пристигаме горе, а там дивотия, но страшно чаровно. Езерото заобиколено от скални върхове, тук-там белее снежец, разни хора къмпингуват насам-натам свободно. По някое време решихме да се поразходим по брега и докато оглеждах камънаците дочух позната музика, ама толкова позната, че все едно идва от нашите телефони. Свалям веднага раницата от гърба, за да проверя не сме ли забравили тонколонката с някой телефон на масата, на която до преди малко стояхме. Гледам колоната мълчи затрупана с разни ненужни вещи в раницата, но аз продължавам да чувам музиката и тръгвам в нейна посока. Приближавам някаква каравана и гледам един тип с каубойска шапка и шкембе се суети нещо около барбекюто си. Веднага отхвърлям възможността, че K&D session 2 може да идва от него, но пък гледам, че наоколо няма никой. Той очуден, че почти съм стигнала до “задния му двор” ме поздравява, отбелязвам, че човека е на видима възраст около 45-50 години, връщам му поздрава и го питам дали това е неговата музика. “О, даа, това аз съм го пуснал” - отвръща чичката. Обясних му, че причината да дойда толкова близо е, че от четири години живея в Канада и досега не съм срещнала нито един човек, който дори знае кои са “Kruder & Dorfmeister”, още повече да ги слуша. Човека много се изкефи и ми каза, че много харесва европейска музика и този микс си го купил от Поргугалия. Аз пък му се изкефих на него, че на това забутано реднешко място, без една нормална тоалетна, тоя тип с каубойската шапка слуша сет на най-добрите диджеи на виенската клубна сцена. Застреля ме направо!

Снощи, точно преди да легна, попаднах на последната DJ session на Петер Крюдер и, както едно време обичахме да се изразяваме в електронните среди в България, направо ми отвинти главата. За последните 24 часа превъртях целия сет 4 пъти.  Сетът е с изцяло нови, непускани досега самостоятелни парчета на Крюдер, Дорфмайстера е зает с преподавателската си дейност и скоро не са имали проект заедно. 

Но заедно или поотделно, с който и да е техен проект, тези двамата са с постоянно присъствие в нашите музикални листи. 

Тоя клубен микс вече го въртя за пети път. 

Ето и tracklist:

01.The Sign - Peter Kruder

02.Pinky - Peter Kruder
03.Crocodile - Peter Kruder
04.Feel Like Prince - Peter Kruder x Melle Agnès
05.What's Going On Inside Your Mind - Peter Kruder
06.Carvelli - Peter Kruder
07.Best Of Make Believe - Peter Kruder
08.Faith - Peter Kruder
09.Avalanche - Peter Kruder
10.DumDaDuDap - Peter Kruder
11.Obi One - Peter Kruder
12.GWISHH - Peter Kruder
13.St Petersburg - Peter Kruder

Музикално обсебване: Запознайте се с Flavia Coelho

                   https://www.facebook.com/flaviacoelho.officiel

Флавия Коелю със сигурност ще доминира музикалната ми плейлиста това лято. Бразилката, която понастоящем живее в Париж се появи съвсем изневиделица и вече набира популярност сред клубните и фестивални среди в Европа.  Има издадени два албума “Bossa Muffin”(2012) и “Mudo Meu”(2015). 

Информацията за нея е оскъдна, но за сметка на това почти всичките й парчета са качени в youtube канала й, а албумите могат да бъдат закупени от iTunes.  

Стилът на Флавия съвсем не може да се определи с няколко думи, усещат се плавни преливания на боса нова, бразилски, карибски и афро ритми, реге, рага, хип-хоп, самба, а единственото постоянно присъствие в парчетата е португалския език . Музиката й е много жива, лека, лятна, отпускаща и весела, a Флавия е голяма свежарка. Уверете се сами. :)

"Един френски роман" от Фредерик Бегбеде

Дълго, много дълго, чаках да излезе на български “Един френски роман”. През това време все се чудех кой ли е истинският Бегбеде, колко ли от себе си ще разкрие и дали ще ми хареса образът на най-откровената му същност.

Да, това е Бегбеде, който познавам  от предходните му остроумни, саркастични и закачливи романи, но точно тук читателя е нужно да притъпи очакванията си и да забули досегашния образ на автора. 

Бохемът на френската съвременна литература е задържан за употреба на кокаин на обществено място. Едва ли подобно събитие би предизвикало изненада в обществото, но за потърпевшия времето в ареста се оказва преломен момент. Лишен за 36 часа от ежедневните си удоволствия Бегбеде се изправя пред своето укриващо се досега алтър его и започва усърдно да дълбае в спомените си изграждайки онтогенезата на своето съществуване.  

   

“Споменът изникна от само себе си - достатъчно е да си затворен и детството веднага изплува. Може би това, което вземах за амнезия, свъщност бе свобода.” 

По-горе ви споменах, че за този автобиографичен роман е нужно да притъпите очакванията си. Със сигурност ваши приятели и познати могат да разкажат къде къде по-интересни и вълнуващи житейски преживелици от тези на хленчещо френско аристократче, но тук съдържанието не се измерва в описаните събитията, а в интимността, с която са споделени. В живота си човек винаги се натъква на момент, в който изпитва потребност да говори прямо за страховете и копнежите, от които стремглаво се опитва да избяга. 

  

“Тъй като прекарвах много време пред телевизора, започнах да следя американските сериали, за да видя баща си, защото нали “работеше в Ню Йорк”. Въобразявах си, че ще го изненадам на ъгъла на някоя сграда, ще го видя да излиза от ресторант, да се качва в лимузина, оправяйки възела на врътовръзката си между две делови срещи. Ню Йорк ме осведомяваше какво се случва с пренатоварения ми баща. Издигащата се от тротоара бяла пара, ръждясалите външни стълби, премигващите неони на хотелите, полицейските сирени, висящите мостове… това бе домът на баща ми. Баща ми бе детектив Маникс или героят от “Мисията невъзможна”, чийто магнетофон “ще се самоунищожи след пет секунди”. Мислено го придружавах в онази Америка, в която никога не бях стъпвал. Бях нюйоркчанин като него, нощем сънувах фантастични огромни небостъргачи и как се разхождам за ръка с баща ми, който ме водеше на кино, където ядяхме пуканки, махахме на някое жълто такси, а между две срещи нямах нищо против да го чакам във фоайето на някой скъп хотел или в коридора на климатизиран офис. В този американски филм, който съществуваше единствено във въображението му, бях далеч от улица “Мосьо-льо-Пренс”.”

Макар и кратък “Един френски роман” не е изпълнен само с автобиографични бележки и спомени. Дали подбуден от някакъв защитен механизъм да оправдае себе си или преследван от угризения за уронения авторитет и разочарование у близките или просто от застъпничество за човешките права, но Бегбеде не пропуска възможността да отправи остра политическа критика от своята трибуна осъзнавайки нечовешките условия в ареста.

  

  “В главата ми завинаги ще отеква ехото от приглушените стъпки и викове в ареста. Дрънченето на веригите, на ключовете, на белезниците, хлиповете. Мразът под земята. “Не сме виновни, нямаме бюджет.” Никога няма виновни, когато става дума за безчовечност. Франция намери милиарди евро, за да спаси своите банки през 2008-а, но допуска ЧОВЕШКО СМЕТИЩЕ в центъра на Париж. Напразно комисарят по правата на човека при Съвета на Европа го изобличи. Има определена правителствена воля това непоносимо място да съществува в центъра на нашия град. Някой е приел за целесъобразно да се измъчват хора във Франция. “

До известна степен “Един френски роман” може да се конкурита с "Моята лична борба"на Кнаусгор, за щастие Бегбеде е проявил милосърдие към читателя и е спестил разтягането на събития по стотици страници. Но и в двата романа присъства едно силно мъжко откровение, което разкрива енигмата на тяхната душевност.