"Седем добри години" от Етгар Керет

                                        Снимка: Манол Пейков

Този е от най-любимите ми Керетовци. Истинският Етгар Керет. 

Предшестващите сборници с разкази сякаш бяха предговор към този най-миниатюрния и най-грамаданския, най-всеобхватния и най-интимния от всички, озаглавен “Седем добри години.” 

За първи път истории вдъхновени не от развинтеното му въображение, а от собсвеният му живот, но не по-малко шантави, закачливи и трагикомични от онези, с които сме свиквали да го свързваме. “Седем добри години” е период в живота на Керет, от раждането на сина му до смъртта на баща му, чиито спомени авторът решава да запечата в мастилени думи, сякаш да не му се изплъзнат в потока на живота. Но историите, разбира се, излизат извън рамките на този период с разкази за запознанстото на родителите му, детското възхищение към батко му, обичта към кака му, запознанството с Шира, все задушевни моменти от миналото, разказани с много прямота и спокойствие.  Като читател тази толкова откровена интимност много ме поласка. С риск да прозвучи клиширано, но всъщност е самата истина, Керет ми се струва толкова близък, че по-скоро ми е странно, че никога не съм го срещала на живо. То е като да седнеш на сладка приказка с приятел, който за каквито и перипети на съдбата да разказва винаги ги усуква със здрава нишка оптимизъм. И в такива ситуации изобщо не можеш да отсъдиш коя история ти е харесала повече от друга. Няма такъв момент, защото всичко разказано е част от човека, на който принадлежи, всеки спомен е жива клетка в неговия организъм. 

С широка усмивка отбелязах, че с Керет имаме много подобен спомен. Онзи, в който покани таксиметровия шофьор да се изпикае у тях. И аз един път, като бях много малка, направих така, но не с таксиметров шофор, а с един просяк от ромски произход, който кой знае как се беше дотътрил до 14-тия етаж. Бях самичка у нас, когато му отворих му подадох нещо, а той като усети добрината се престраши да ме попита дали може да ползва тоалетната. Веднага го пуснах вътре, човека изглеждаше много назор, но в момента, в който затвори вратата на тоалетната ме хвана луда паника. В детското ми наивно съзнание изобщо не ми хрумна да се страхувам, че човекът може да се окаже злодей и да обере апартамента или да ми направи нещо още по-лошо. Мен само ме беше страх, че ако разберат наш’те сигурно ще ме “спукат от бой”.  Добро почукало, добро се обадило, човекът си свърши работата и си тръгна по живо по здраво, а аз на никой не казах. До ден днешен. 

Но да се върна на Керет и Израел. 

Израел винаги е присъствал в живота ми. Когато бях в гимназията Израел беше гоа транс - Astral Projection, Holyman, Yahel, Astrix, надрусани и екзалтирани парти хора танцуващи под сайкаделик ритми по цяла седмица. В университета Израел се превърна в геополитическия конфликт на две страдащи нации и започнах да презирам транса, заради неведението, което е хвърлял върху тази болезнена действителност. Днес Израел е три неща - Митко от махалата, Balkan Beat Box и Етгар Керет.  Митко е приятелското ми присъствие в Израел, Balkan Beat Box са ми музиката на Израел, а Керет е душата му. 

В заключение се сещам за моят много скъп приятел Сашо Костов, който обича да казва,  че “Човек където и да лети, рано или късно ще кацне върху себе си.” Ето така пожелавам на всички да кацаме върху себе си, като Керет, без разкаяние, без хленчене, с малко ирония и много нежност. Адски готин тип. 

"Изведнъж На Вратата Се Чука" - Още Разкази От Етгар Керет

Не крия, че любимито ми издателство е Жанет 45. Допада ми отношението им към литературата, подбора на произведенията и безупречното външно оформление на всяка книга. Все още не съм забелязала друго издателство по света да притежава такава нагледна последователност във всяко заглавие, което пуска на пазара. Тук има много любов, грижа и внимание, което кара не само корицата на книгата безупречно да  кореспондира на съдържанието, но и оставя у читателя едно допълнително усещане за сърършенство. С Жанет 45 нямам никакъв проблем да си избирам книги само по кориците, защото имам една непоклатима увереност, че каквото докосне естетическите ми сетива няма да ме разочарова в последствие.

Ето го и Керет отново. Него вече го познавам от "Автобусният шофьор, който искаше да бъде бог" и "Момичето на хладлника" и колкото повече го чета, толкова повече го харесвам. Историите му са колкото обикновени и човечни, толкова абсурдни и нелепи. Да четеш Керет е все едно да опънеш хавлията си на претъпкан плаж, където ушите ти  се превръщат в германски аутобани, през които профучават историите на околните непознати. Всякакви типажи дърпащи съдбите си след себе си. Керет е истински магьосник, който по неповторим начин успява да зареди сборниците си с трагикомичната същност на човека в истории, които не се повтарят. Разказите са му кратки,плътни и шантави, а краят никога не е такъв, какъвто си го очаквал. 

Няколко разказа от “Изведнъж на врата се чука” си запазиха специално място в онзи отдел на паметта ми, където събирам само най-доброто от всичко, на което попадна, с изричното обешание да ги препрочитам от време на време. 

Един от тях, който ми е толкова сладък, че ми идва да скъсам страниците и да си го сложа в джоба, е представен под формата на късометражно филмче от Горан Дукич и дублиран на български от Манол Пейков. Най-милите, окуражителни и вдъхновителни четири минути, които ще ви се случат днес!

Разколът в Обетованата Земя

  От седмица насам всяка сутрин преди да тръгна за работа си пускам в слушалките Balkan Beat Box. Въртя едни и същи парчета всеки ден. Харесвам ги много, но този път е различно. Слушам ги не защото веселите ритми карат балканската ми душа да подскача, а в знак на пълна солидарност и съпричастност към социалната кауза на групата - против на войната в Обетованата Земя. 

За тези от вас, които не знаят, Balkan Beat Box са израелска група силно повлияна от балканската музика (включително и българската).  Ритмите им са джипси-пънк, а текстовете им, в много случаи, са против политиката на израелското правителство срещу Палестина. Групата има непрекъснати клубни изяви и е изключително популярна в Севрна Америка, Европа и разбира се Израел. Антиполитическите настроения, с които е наситена  музиката им  не е само тяхна лична кауза, а и позиция на хиляди млади израелци. Сред тях е и моята приятелка Яел, която се опитва вече няколко години да намери политическо обежище в Канада, защото е против войната и отказва да участва във всякакви военни действия, включително и задължителната за всеки израелски гражданин годишна военна служба. 

   Преди два дни на стената си във фейсбук Balkan Beat Box отправиха следния апел:

  “As most of you already know, violence in Israel and in Gaza has reached a new low. We are extremely concerned and we call both sides to cease from military action and start real negotiations to resolve the conflict down to its deepest roots.”

Никой не ги послуша, а оттогава до сега конфликта ескалира още по-мощно. 

Както винаги така и сега до този момент нито Натаняху, нито бунтовниците от Хамас имат намерение сериозно да седнат на масата за преговори, а Обама се е бетонирал в мълчание и бездействие, тъй като част от данъците на американските граждани отиват за подпомагане военните програми и нелегалните строителства на Израел в Палестинските територии. Е, разбира се, не пряко, но като безвъзвратна годишна помощ на САЩ към Израел. Тази безвъзвратна помощ попаднала в каналите на покварената власт с изкривени от алчност идеали поразява най-уязвимите, тези които без да искат се оказват в центъра на събитията - там, където злополучно се приземява изстреляната ракета и разпръсва прах и смърт около себе си. Хора, които са затворници в земята, в която са се родили, лишени от най-елементарното човешко право - свободния живот. Според най-елементарната логична мисъл сред толкова сурово потисничество появата на бунтовнически организации е най-нормалното нещо. Нали и ние сме го преживели пет века и още го помним. 

 Трагедията, която пътува по тези земи вече няколко поколения не остава скрита за света. Все повече неправителствени огранизации, културни дейци, публицисти, професори и свободни граждани се включват активно в популяризиране  на проблема. 

Наскоро от неправителствената организация Ads Against Apartheid поставиха инсталация от банери на една от централните метростанции в Бостън. Проекта им, начечен “Една Дума”, красноречиво подчертава израелските злоупотреби и потъпкването на човешки права спрямо палестинците.

За кампанията си Ads Against Apartheid получават специално разрешение от MBTA (институцията отговаряща за градския транспорт) да окачат плакатите отразяващи истинската действителност в Близкия Изток.  Всеки банер е озаглавен с една дума, а в каре са описани факти и апел към минувачите, които на ден достигат 13 000. 

Едно нещо обаче обягва на Ads Against Apartheid, че от този неутихващ конфликт потърпевши са и самите израелци. Всеки гражданин на Израел е задължен да влезе в армимята за военна служба. Изключение правят само омъжени жени, хора с по-сериозни медицински проблеми и  ултра ортодоксалните евреи (по религиозни причини). Санкциите за тези, които искат да се измъкнат от военната служба за строги и сурови - невъзможност за намиране на работа, трудност при издаване на документи, следване в университет и т.н. И в двете страни на конфликта политиката на Израел безпощадно потъпква човешките права и свободи като отнема правото на избор. Не случайно в последните години в Обетованата земя се появи силно изразено антивоенно движение наброяващо най-вече  ултра ортодоксални (Хареди) евреи, които отказват да служат в армията. До този момент те са едва десет процента от населението на Израел, но са бързо разтяща общност, която се очаква в следващите 25 години да достигне до една четвърт от цялото население на Израел. Дори в този момент увеличаващият се брой на ултра ортодоксални граждани изправя страната пред финансово предизвикателство, тъй като най-тежкото последствие от освобождаването от военна служба е безработицата, пред която са изправени религиозните граждани, принудени да разчитат само на социални помощи. Оттук назрява и друг съществен проблем - недоволството на останалите израелци спрямо привилегията на религиозната общност. Заформя се един горчив вътрешен спор, а Израел, която често нарича себе си “най-демократичната държава в Близкия Изток”,  решава в полза на армията и налага ограничаване на броя на ултра ортодоксалните младежи, които могат да се освободят от военна служба. Тези които не успеят и откажат да се явят подлежат на издирване и затвор.  Затвор! Хареди изповядват ултра ортодоксален юдаизъм, според който евреите са обещали на Бог да основат държавата си Израел без насилие.

Упование, което е в пълно противоречие с установената от ционистите политика. 

Прогнозите не са обнадеждаващи за нито една от страните на конфликта - едните ще убиват насила, а другите ще бъдат убивани.  При всички положения и двата народа са обречени.