Post Office by Charles Bukowski

Пиене, чукане, скапана работа или без работа, мацки, мизерна квартира, разни неудачници наоколо, в редовете все по някое брутално яко прозрение. 

Буковски винаги е невинен. 

Girl on the Escalator by Charles Bukowski

"Поправките" от Джонатан Франзен

Ама че бъркотия е този роман на Джонатан Франзен! Ще излъжа ако кажа, че ми хареса, но ще излъжа и ако кажа, че не ми хареса. Луда работа.

Първо, клаустрофобичният жанр семейна сага ми е сред най-неприятните, когато стане дума за жанрови предпочитания. 

Второ, всички герои са побъркани по свое му, тъй че още в началото бях отблъсната от заразният упадък в характерите им. 

И не на последно място, все пак да добавя, че 600 и отгоре страници на тази семейна невроза са направо задушаващи.

Въпреки негативите обаче, “Поправките” е интелигентно скроен роман, тъй че не ви ли изкара акъла от депресията, която излива, ще продължите да поглъщате нещастието на семейство Ламбърт, дори и само за да нагнетите още повече презрението си към тях. Странно, нали!

Загниването на семейните отношения започва още с брачния съюз между родителите Алфред и Инид. Той - инатлив, безрадостен съпруг и усилен работар, тя - лишена от ласки и любов съпруга, домакиня и амбициозна майка на три деца.

Децата - Гари, Чип и Денис, пораснали и прекрачили прага на трийсетте, отдавна са напуснали нещастната семейна клетка, но по пътя на кариерите си в Ню Йорк и Филаделфия още повече затъват в окаяните си животи. Казвам ви, Франзен ги е цапардосал всички до един в разни пусти, отчайващи истории.

Една последна Коледа в родното градче е събитието, към което се движат съдбите на героите и което хвърля внезапният катарзис в клетите семейни отношения. За да стигне до тази повратна точка обаче, читателят е държан в едно побъркващо очакване, през което неизбежно трябва да понася с твърдост огромната порция плачевни случки, които авторът е решил да му поднесе. (Спойлър: халюцинацията, в която лайното преследва Алфред си е бойно кръщение в предизвикателствата). 

Тази драматична семейна дисфункция и бунт срещу обществените норми не е напълно обречена на безнравственост. Както често се случва в голямата литература, у читателя може и да покълне малко симпатия към някои от героите. Странно избавление е предложено накрая. Особено в най-последното изречение на “Поправките”. 

"Периодичната система" от Примо Леви

“От всички интелектуално надарени артисти от този век - и уникалността на Леви е в това, че той е дори повече артист-химик, от колкото химик-писател - той е може би най-пълноценно приспособеният към живота около себе си във всичките му измерения.” 

Това пише Филип Рот в предговора си към интервюто, което взима  от Леви през 1986 г, любезно приложено от “Жанет 45” в превод на Нева Мичева в края на сборника. 

Това, което аз разбрах за Леви от първия си досег с литературата му е, че до този момент не бях случвала на толкова интересен, чудат и сериозен автор. 

Примо Леви е италиански евреин, имал злощатната участ да живее във времето на еврейските гонения през Втората световна война и да попадне в концлагерите Аушвиц. Най-четената му книга, “Нима това е човек”, описва престоя, премеждията и мислите му в смъртоносния лагер, но аз не го познах като писател за Холокоста. В биографичния си сборник разкази, “Периодичната система”, противно на очакванията ми, Леви освобождава литературата си от травмата на гоненията и расизма, издига я във висше пространство, в което витаят само огромната му човечност, умереност и ерудиция. Навярно това е имал предвид Рот в цитата си по-горе за приспособеността на Леви, а именно избавлението,  надрастването и любовта към живота.

Химик по образование и професия, писател по душа и алхимик по призвание, в  “Периодичната система” Леви дестилира 21 химични елемента в  малки епруветки на случки от живота си преди и след “гостуването” му в лагерите на смъртта.  От съединението, което получава излиза фината пара на изисканата литература. Кой би си представил собствения си живот описан с елементите на Менделеевата таблица? Само като извикам от спомените си образите на формулите на съединенията и главата ми се замайва, но в разказите на Леви се усеща силната привързаност, всеотдайност и любов към химията. 

В едно метафизично пространство, каквото е литературата, разстоянията между науката и изкувството се огъват, докосват и сливат, а резултатът от това претопяване за нас читателите е безмерния възторг от нови светове и неоткрити мисли. 

Абсолютно любими разкази са ми “Въглерод”,  “Фосфор” и “Азот”. 

Неаполитанските романи на Елена Феранте

Мислех да ви разкажа за съвсем друга книга, но тъй като публикацията беше нарочена да се появи в деня на Свети Валентин, рязко смених посоката и реших да заговоря отново за авторката, която необятно дълбоко се е гмурнала в сърцето ми. Ако трябва да определя в литературата на кой автор съм влюбена в момента, то това категорично е в тази на Елена Феранте.  

На снимката държа четирите части на титаничния биографичен роман за брилянтната приятелка подредени последователно от горе на долу. Последната книга от романа “The Story of The Lost Child” излезе през 2015 и намери място в класациите за най-добра книга на 2015 на почти всички културни сайтове, отразяващи новоизлизаща литература. Вече съм ви писала достатъчно за италианската авторка и няма да се впускам в подробности и суперлативи за най-мащабното й произведение, още повече, че все още няма никаква информация кога най-сетне и на българският читател ще му дойде редът да се втурне в изобилието и интензитета на неаполитанската творба.  

С пулсиращо нетърпение, обаче, искам да ви съобщя, че вече официално се подготвя сериал от четири сезона по неаполитанските романи на Феранте! И още по-сензационното в случая е, че копродуценти на проекта са продуцентската къща на Доменико Прокачи “Фанданго”, същите които продуцираха италианския филм “Гомора” (“Gomorrah”, 2008), който пък спечели голямата награда на филмовия фестивал в Кан през 2008. Любителите на киното сред вас със сигурност помнят бруталността и насилието на този безкомпромисен неаполитански филм, чието присъствие е сбособно да изтръгне и последния гък от гърлото ви. Макар в основата на неаполитанските романи да е петдесет годишното приятелството между две жени, сюжетите на Феранте са заобиколени със същата неотстъпчивост на престъпната реалност и колкото повече Елена и Лила порасват, узряват и навлизат в живота, толкова повече стената на света около тях придобива грапава и непропуклива повърхност. 

Дори след грандиозният успех на творчеството й, Елена Феранте си остава неуловима личност, но организаторите на филмовата адаптация споделят, че тя е дала съгласие да им сътрудничи в проекта, навярно за да шлифова до перфектност персонажите. Всяка от книгите на тетралогията ще бъде отразена в отделен сезон с по осем епизода. 

Кажете ми сега, как се спи след такива новини! Надявам се чакането да не изгризе до основи търпението ми. 

Иначе, имам информация, че правата на Феранте вече са закупени в България, но въпреки че редовно проверявам сайтовете на издателствата все още никой не се е осмелил да обяви неаполитанските романи за предстоящи. 

Намислила съм на прибиране към България да донеса няколко копия на английски на първата книга ("My Brilliant Friend") за раздаване, така че ако сте като мен от нетърпеливите и нямате проблем с езика, пишете ми, за да ви имам в предвид.  

Подчинение

Уелбек е истински майстор на изисканата литература, деликатните тематики и проникновените съждения. 

В последния му роман “Подчинение” сюжетът е поставен в 2022 година в един утопичен Париж, където моралът и идеалите на академичните интелектуалци в Западноевропейско общество са се снишили до ниво на отчуждение, безразличност и безверие в идеализма. Ядрото на техните ценности се разлага до чист прагматизъм. Липсата на интелектуална принадлежност към установени идеали и апатията към текущите политически структури създава благоприятна почва за утвърждаване и подем на религиозни идеологии във френската политическа сцена. В тази утопична картина Франция за пръв път избира президент мюсюлманин. 

 Хванат съвсем неподготвен, объркан  от тази политическа ситуация и преките й моментални последствия, главният герой Франсоа внезапно се събужда от своя мизантропен и безцелен живот в търсене на заслуги оправдаващи собственото му съществуване. Макар до този момент академичната му кариера на професор по литература на XIX век и специалист по творчеството и живота на френския писател Юисманс да му донася заслужен успех и известност сред университетските кръгове, посоката и целта на собствения му живот остава неясна. Навярно подклаждан от липсата на родителска обич в ранна възраст или провалената му любовна връзка с по-млада студентка, или просто защото той е уелбековия стереотипен герой с ограничените социални контакти и общуване, изолиран в своята самотна капсула, единственият хоризонт у Франсоа е творчеството и животът на Юисманс и тяхнoто отражение в неговата собствена реалност. 

 Философското пробуждане и движение на Франсоа в опит да опознае и разбере настоящите политически промени го води до една нова перспектива за устойчива идеология. Разлюлян от вълните на академичните кръгове професорът по литература най-накрая доброволно се подчинява на условията и наложената от новия президент доктрина.

 В “Подчинение” сюжетът не е толкова важен, колкото проникновенията на Уелбек за състоянието на интелектуалната общественост в една условна, но възможна реалност. “Подчинение” е роман на неудобството, който предизвиква съвременните ни възприятия за ценности като толерантност, приемане и преданост чрез един декадентски и провокативен сюжет. 

Peggy Guggenheim: Art Addict

Peggy Guggenheim: Art Addict Trailer from Submarine Deluxe on Vimeo.

“Посветих се на колекцията си. Направих я работата на живота ми. Аз не съм колекционер на изкуство. Аз съм музей.”

За пръв път срещнах името на Пеги Гугенхайм докато четох биографията на една от по известните сюрреалистки на ХХ век, Леонора Карингтън. Тогава Пеги го играеше лошото богато момиче, което отнема любимия на Леонора, небезизвестния немски художник Макс Ернст, след раздялата с когото Карингтън изпада в безпощадна депресия и влиза в психиатрия, където я тъпчат с брутални лекартва. В този епизод на биографични събития нямаше подробности около персонажа на Пеги и в главата ми веднага се завъртя предполагаем образ на разглезена богата наследница, която си няма друга работа освен да обикаля арт средите и да прелъстява известни художници. 

Филмът  “Пеги Гугенхайм: Пристрастена към изкуството” на италианската режисьорка Лиса Имордино Вриланд (“Даяна Вриланд: Погледът трябва да пътува”, 2012), който тази година обиколи филмовите фестивали дава много по-ясна и чиста картина за изключителната роля на Пеги Гугенхайм в съвременното изкуство. 

Родена през 1898 година в Ню Йорк в умопомрачително богата еврейска фамилия, още от ранна възраст Пеги наследява огромно богатство, но макар и завидното финансово обезпечение животът съвсем не е благосклонен към нея и започва поетапно да й отнема любими хора. Баща й, Бенджамин Гугенхайм, към когото тя е силно привързана потъва заедно с Титаник когато тя е едва 13-годишна. Тази неочаквана загуба оставя дълбоки и трайни следи у Пеги. Следват години на душевна несигурност, комплекси, депресия и лутане. 

Интересът към изкуството обаче в Гугенхаймови явно се оказва семейна черта, защото, макар че никак не се е разбирала с чичо си Соломон, основателя на музея Гугенхайм в Ню Йорк, Пеги открива изкуството през съвсем други пътеки. Годините в Париж се оказват ключови за нарастващия й интерес към съвременното изкуство, но най-вече познанството й с Марсел Дюшан я въвежда в света на авантгарда и отприщва непокорния й нюх към майсторството на художниците от началото и средата на ХХ век. Така открива и емблематичния американски художник Джаксън Полък, който работи като дърводелец в музея на чичо й, но благодарение на патронажа на Пеги се превръща в един от символите на абстрактния експресионизъм. Личната й колекция значително нараства приютявайки художници като Пикасо, Кандински, Полък, Ротко, Дали, Дюшан, Ернст, Мондриан и още известни и не толкова известни нейни съвременници. 

В живота на Пеги Гугенхайм се редуват турбулентни събития, единстено неразтърсени до край остават колекцията й и похотта. Страстта й към изкуството е пропорционална на страстта й към сластолюбието и според слуховете Пеги е спала с 1000 мъже, дори самата тя признава, че е имала любовни отношения със сериозен брой художници и писатели.  

Лиса Имордино Вриланд се е справила блестящо представяйки образа на ексцентричната колекционерка чрез състоятелния архивен фонд от снимки, видео материали и записи от интервюта, последните от който сама е изровила от мазето на  единствената биографка на Пеги - Джаклин Богард Уелд. Филмът е обвързващ,  аристично оформен и детайлно проследява хронологията на събитията в живота на пристрастената към изкувството Гугенхайм наследница.

Съвсем като творбите, които придобива Пеги Гугенхайм се превръща в абстрактна личност, образ извън времето, неподатлива на каквито и да е установени норми и клишета, своенравна бунтарка прикриваща слабостта си под егидата на собствения си арт подбор.