"Непорочните Самоубийства" от Джефри Юдженидис

"Непорочните самоубийства" е един тъжен мастилен свят, в който няма усмивки, няма приятели,  няма надежди. Само пет опустели силуета наредени в хронологията на собствената си гибел. Пет сестри предрешили съдбата си в полза на вечното избавление от живота, смъртта.

Красиво написана история с изключително силно въздействие, след която ти се иска да извикаш най-дълбоката въздишка от най-забутания кът на душата си и да се разстелиш в тишината, за да можеш да я изживееш пълноценно и продължително. 

Често се срещат хубави и достойни книги, но рядко толкова разтърсващи. Това, което движи емоцията в "Непорочните самоубийства" е не съкрушителните факти в историята, а начина, по който е разказана, не от самите момичета, а от момчетата от квартала. Ние читателите гледаме през техните очи и чрез техните разкази опознаваме обстоятелствата около сестрите Лисбън.  

Подобно на "Мидълсекс", този първи роман на Джефри Юдженидис представя прочувствена и разтърсваща история, която остава да пулсира в съзнанието дълго след като и последната страница е затворена. 

Любовта трае три години

Напоследък нямам много време за книги, нито да ги чета, нито да пиша за тях. 

С нетърпение очаквах филма на Бегбеде по едноимения му роман "Любовта трае три години" и най-сетне успях да го гледам. Свеж е. 

Много съм скептична към филмовата адаптация на книги, но тази добре се е получила и подозирам, че точно защото е режисирана от самия автор на историята (романа). Книгата е публикувана през 1997 година, а филмът се появи по екраните едва миналата година. 

Запазената марка на Бегбеде, Марк Мароние, отново е ключовата фигура и за кой ли вече път той отново е влюбен! В "Любовта трае три години" Марк устремено преследва и вярва в идеята си, че любовта е жива само три години. В романа изобилстват философските му афоризми, докато във филма към сюжета са добавени допълнителни линии, които уплътняват характера му на идиот. 

Цинизмът на Бегбеде е доста умерен и по-скоро се наблюдава само в книгата. Авторът зад кадър е премерено прилежен и улегнал, подарил е на филма финеса и мъдростта на годините. 

Подземната Библиотека на Ню Йорк

Преди време попаднах в Подземната Библиотека на Ню Йорк и от тогава я навестявам седмичо, защото ми е крайно любопитно кои са уловените книги тeзи дни. Библиотеката е фотографски блог, в който снимките са само на четящи хора в Нюйоркското метро. Кориците на книгите не винаги са на фокус, но под всяка снимка може да откриете заглавието, автора, а също и препратка от къде да си я купите или прочетете.  От наблюденията си установих, че Талмуда е най-четен в метрото, но автори като Айн Ранд, Дж. К. Роулинг, Хилари Мантел, Достоевски и Набоков също са доста предпочитани от нюйоркчани. 

Ако имате време за губене или търсите следващата си книга, това е мястото!

"Карта и територия" от Мишел Уелбек

Мишел Уелбек е най-големия мизантроп в литературния свят, който съм срещала до сега, но книгите са му толкова пристрастяващи, че вече го нареждам сред любимите си автори.

Между мрачните и неизбежни съдби надвиснали над героите му често намирам някаква неопетнена невинност дълбоко вкоренена в душите им. 

Последната му книга, "Карта и територия", е изцяло обгърната от суровите специфики на зимата - мрачна, студена, безрадостна. Не е изненада, че по-голяма част от сюжета се развива през хладните месеци на годината, но обратно на този факт забелязах, че романът, между редовете, е поръсен с повече сатира, от колкото другите му книги. 

В "Карта и територия" срещаме Жед Мартен, просто художник, който, при всички положения, е социален инвалид, но въпреки това печели популярност и успех след една своя случайна изложба на фотографии. На това събитие той среща Олга, млада и прогресираща жена, която е готова да бъде до него и да го обича. Комплексния характер на Жед и най-вече социалните му недъзи изправят любовта му пред изпитание, с което той не знае как да се справи. Но основната линия на сюжета съвсем не е тази. Уелбек отсъжда между редовете - пророкува и се насмива на изградените ни стериотипи за живота, обществито, културата.  Провидението на автора дава живот и на самия себе си в романа като заема значителна роля и затвърждава изградения си чрез медиите особняшки образ, на който той самият не е почитател. Вярвам, че Уелбек искрено се е забавлявал сътворявайки и унищожавайки себе си в "Карта и територия". 

Критицизмът и елегантно подигравателния тон на Уелбек срещу клишираната идеология на масовата култура отново тържествуват из страниците на романа. Не ме изненада и присъствието на друг бохем на френската съвременна литература - Фредерик Бегбеде, чийто образ е изграден точно както съм си го представяла - циничен егоцентрик, въоръжен с цялата френска арогантност. Бегбеде и Уелбек не са единствените реални личности, който са заели роли в романа.  Преплитайки истина с фикция, културен подем с отвратително престъпление и, разбира се, философски размишления върху автори, архитекти, художници, политика, икономика и култура, Мишел Уелбек за пореден път представя изрядна проза.