Living Is Easy With Eyes Closed

“Living is easy with eyes closed” (“Vivir es fácil con los ojos cerrados”) е третият филм, който гледах на VIFF и докато чаках на опашката пред киното без съмнение се убедих, че канадците са ми любимите севрноамериканци! Не само, че са по-скромни и сдържани от южните си съседи, но и проявяват очевидно любопитство и интерес към европейската култура и кино. Билетите за европейските филми свършват най-бързо, а опашките пред кината винаги са в Г-образна форма. 

Името на испанския филм идва от текста на песента “Stawberry Fields Forever” на Бийтълс и в тази светлина е вдъхновен от истинската история на учител по английски, който прекосява Испания през 1966 година, за да се срещне с идола си Джон Ленън, който в това време снима филм в Алмерия, Испания. 

Филмът на режисьора Давид Труеба обвързва зрителя с  безгрижната и забавна история на Антонио Сан Роман (Хавиер Камара), който решава, че на всяка цена трябва да се срещне с Джон Ленън, за да изясни някои неточности в интерпретирането на текстовете на Бийтълс. Приключението му започва на една бензиностанция, където среща Молен (Наталия де Молина) - бременна девойка, която бяга от женски интернат, в който е принудително настанета докато роди. Какви ли не още запознанства и случки ще съпроводят Антонио в заветното пътуване. 

“Living is easy with eyes closed” е с цели 6 отличия на престижните испански награди Гоя и аз най-сърдечно ви препоръчвам тази свежа и сладка комедия. 

Force Majeure

Шведите, освен че се обличат с H&M, карат Volvo,  обзавеждат се в IKEA и раздават Нобелови награди, си имат и доста добро кино. Като представител на шведската филмова индустрия "Force Majeure" тази година обиколи филмовите фестивали по света, но не успя да се радва на много почести. 

Филмът на Рубен Остлунд разказва историята на едно шведско семейство отседнало на почивка във френските алпи. Страхотни гледки, лежерни мигове и бавно действие тече пред очите на зрителя, докато по време на един обяд семейството не става свидетел на контролирана лавина, която изцяло променя отношенията между съпрузите. В центъра на събитията е реакцията на Томас при падащата лавина и съмненията на Ебба за бъдещата сигурност на семейството. 

Force Majeure е психологическа драма отразяваща две напълно противоположни гледни точки - мъжката и женската. Рубен Остлунд е решил да забави действието във филма, но за сметка на това прекрасно съчетава магнетизма на френските алпи с прецизно изградените образи на Томас и Ебба. 

Филм, без който със сигурност се живее, но нали сега скандинавското е на мода. 

"Изведнъж На Вратата Се Чука" - Още Разкази От Етгар Керет

Не крия, че любимито ми издателство е Жанет 45. Допада ми отношението им към литературата, подбора на произведенията и безупречното външно оформление на всяка книга. Все още не съм забелязала друго издателство по света да притежава такава нагледна последователност във всяко заглавие, което пуска на пазара. Тук има много любов, грижа и внимание, което кара не само корицата на книгата безупречно да  кореспондира на съдържанието, но и оставя у читателя едно допълнително усещане за сърършенство. С Жанет 45 нямам никакъв проблем да си избирам книги само по кориците, защото имам една непоклатима увереност, че каквото докосне естетическите ми сетива няма да ме разочарова в последствие.

Ето го и Керет отново. Него вече го познавам от "Автобусният шофьор, който искаше да бъде бог" и "Момичето на хладлника" и колкото повече го чета, толкова повече го харесвам. Историите му са колкото обикновени и човечни, толкова абсурдни и нелепи. Да четеш Керет е все едно да опънеш хавлията си на претъпкан плаж, където ушите ти  се превръщат в германски аутобани, през които профучават историите на околните непознати. Всякакви типажи дърпащи съдбите си след себе си. Керет е истински магьосник, който по неповторим начин успява да зареди сборниците си с трагикомичната същност на човека в истории, които не се повтарят. Разказите са му кратки,плътни и шантави, а краят никога не е такъв, какъвто си го очаквал. 

Няколко разказа от “Изведнъж на врата се чука” си запазиха специално място в онзи отдел на паметта ми, където събирам само най-доброто от всичко, на което попадна, с изричното обешание да ги препрочитам от време на време. 

Един от тях, който ми е толкова сладък, че ми идва да скъсам страниците и да си го сложа в джоба, е представен под формата на късометражно филмче от Горан Дукич и дублиран на български от Манол Пейков. Най-милите, окуражителни и вдъхновителни четири минути, които ще ви се случат днес!

Cathedrals of Culture

     “I was not meant to be an isolated monument. I am not just a museum or a library. I am a living, breathing culture machine.”  Centre Pompidou, Paris. Designed by Renzo Piano and Richard Rogers.  Photo credit.

  Есента е сезонът на културата. Още с настъпването на септември по крайъгълните стълбове започват да шаренеят анонси за предстоящи фестивали, концерти и други културни мероприятия. В момента тук се провежда Vancouver International Film Festival, където в продължение на две седмици се прожектират около 150 филма от целия свят. Канадците проявяват силен интерес към чуждото кино, затова и билетите се разпродават мигновено, а опашките пред кината приличат на митинг срещу глобалното затопляне. 

Първият филм за мен бе Cathedrals of Culture, чиято прожекция отбелязва и северноамериканската му премиера.

   Oslo Opera House. Designed by Snøhetta. Photo credit to www.viff.org

Какво биха казали сградите ако можеха да говорят? Това е въпросът, който вдъхновява Вим Вендърс, Робърт Редфорд и още четирима режисьори да създадат филм за катедралите на културата. Cathedrals of Culture e разделен на шест части, всяка от които представена от различен режисьор. Катедралите във филма не са религиозни учреждения а сгради, проектирани и построени да служат на обществото като въздействат и облагородяват най-фините сетива в човешката душа. Cathedrals of Culture е тричасов архитектурен химн за шест сгради - Berlin Philharmonic, National Library of Russia, Halden Prison, Salk Institute, Oslo Opera House и Centre Pompidou. Всяка от сградите е одухотворена и разказва по свой начин за живота в себе си. Филмът е аудио-визуална изповед, която представя едно по-различно измерение на архитектурата - душата на сградата като синоним на съвкупността от идеите на архитекта, ползата й в обществото и вдъхновението на тези, които пребивават в нея.  
'Cathedrals of Culture' не е обикновен документален филм, той носи артистичността и осезанието на ‘Baraka’(1992) и с помоща на съвременните 3D технологии манифестира интелекта в изкувството на архитектурата. 

Филмът е задължителен за голям екран!