Ванкувър празнува 4/20

За любителите на канабиса часът 4:20pm е добре познат и уважаван в цял свят. Началото му поставят група тийнейджъри от Калифорния, които всеки ден след училище се събирали в 4:20pm за да се напушат. Бързо следобедният час се разпространява сред пушелистите и се превръща в универсално време за палене на джойнт. В Северна Америка освен уреченият час, почитателите на марихуаната си имат и символичен ден, в който цял ден се пуши в знак на протест срещу криминализирането на тревата. Това е 20 април (4/20). 

Ванкувър е град със сериозна традиция в отбелязването на напушения ден. За първи път събитието се състои през 1995 година и събира едва 200 човека, които се събират в местен парк и цял ден се напушват и слушат музичка. Всяка следваща година броят на привържениците все повече расте, паркът не може да ги побира и организаторите единодушно решават да преместят събитието на площада пред Арт Галерията - култовото място, където гражданите най-често изразяват мнението си срещу управляващите.  420Ванкувър приема все по-големи мащаби и с годините се превръща във форма на протест за легализиране на марихуаната. От 200 души през 1995, днес, 20 години по-късно, в деня на канабиса около Арт Галерията се събраха повече от 25 000 души. Още от 7 часа сутринта на площада започна разпъване на щандове, издигане на плакати, сглобяване на сцени, декорация и т.н. 

Читателю, описвам подробно, защото едно от предимствата на работата ми е че винаги съм в центъра на събитията във Ванкувър. Към 10 сутринта тълпите започнаха да прииждат, а миризмата на запален джойнт все повече насищаше въздуха и проникваше в нашия офис. В 10:30 се наложи да спрат вентилацията на цялата съдебна палата, тъй като димът се стелеше поривисто сред нас. А навън беше лудница. Група след група се изреждаха по музикалните сцените, хиляди хора обикаляха щандовете, на които се продаваха най-различни видове канабис, свити джойнтове, екстракти от канабис, спейскейкове, курабийки, близалки, стъклени бонгове, лули, напитки, фланелки пропагандиращи легализацията и пушенето на трева, бижута и аксесоари от коноп.  Отделно всеки втори държеше прозрачна торбичка пълна с джойнтове и предлагаше крещейки на екзалтираната тълпа. Безспорно офертата на деня беше 3 джойнта за 10 кинта. Но имаше и дилъри, които предлагаха безплатен семпъл.  Ще простите за лошо кадрираните снимки, но в такава бутаница вашата авторка не е била от времето на столичния клуб “Индиго”.  Да се обиколят всички щандове и пунктове беше невъзможно. Всичките четири улици, които обикалят галерията се наложи да бъдат затворени за автомобилен трафик поради нарастващия брой на прииждащи любители. 

Кулминацията на ивента настъпи точно в 4:20 следобед когато хиляди масури започнаха едновременно да обикалят от уста на уста, а гъстия дим забулваше като сфумато цялостната картина около Арт Галерията. 

Притежанието, употребата и продажбата на марихуана в Канада е нелегално (с изключението по медицински причини), но в Британска Колумбия, въпреки че липсва законова уредба, употребата за развлечение се толерира от месните власти, а климата в провинцията е особено благоприятен за култивиране и отглеждане на растението. Въпреки това в никой друг ден от годината не се наблюдава такова бездънно изобилие на ганджа,  дилъри с препълнени от джойнтове торби или масово напушване. 

И ако накрая се питате къде беше полицията в целия този разказ за хиляди напушени братлета, ще ви кажа. Там беше. Полицаи и парамедици охравяваха събитието и присъстваха на всеки изход, но не се намесваха, а и нямаше за какво. Пушелистите се кефеха кротко под ритъма на регето, а туристите и любопитните като мен се гмуркаха смело в калабалъка за образователна обиколка на събитието. 

Въпреки навалицата от 25 000 души, празникът завърши без никакви агресивни прояви или инциденти, само няколко тийнейджъри пренощуваха в спешното заради малко повече спейскейк. 

 

Advanced Style

Още един от филмите, които не успях да гледам на VIFF 2014, а в последствие, е документалния филм за мода Advanced Style. 

Всичко тръгва от странната идея на Ари Сет Коен да създаде моден блог, в който да публикува снимки на стилни или щуро облечени хора от улиците на Ню Йорк, нещо като известния моден блог The Sartorialist. Но целта на Коен не са всички добре облечени хора, а само една определена група, която обикновено остава в сянка - “третата възраст”. Точно така, добре ме разбрахте, уличните модели, които избира фотографът са между 60 и 103 години. 

След успеха и радушният прием на блога, излиза книга албум с най-добрите фото попадения на Коен, а малко по-късно една от иконите на нюйоркската улична мода режисьорката на модни филми Лина Плоплите решава да документира живота на някои от най-изтъкнатите модни представителки от колекцията на Коен. Резултата е 72 екстравагантни минути, в които няма нищо по-забавно от това да се запознаете с ентусиазма и въображението, с които "напредналата възраст" съчетава тоалети, багри, текстури и аксесоари. Дамите, които участват в Advaced Style не следват модни тенденции, но всяка от тях има някакъв моден фетиш, с който диктува неподптавения си и уникален собствен стил. Това, с което поразява филмът обаче е нюансът на щастие, с който хобито мода захранва дамите и пълното отсъствие на суетата от старостта. Една от “актрисите” във филма споделя: “Никога не съм искала да изглеждам млада. Искала съм да изглеждам страхотно. “ Още едно доказателство, че младостта не е само гладка кожа, но и състояние на духа. Каквото и да правите, пазете го. 

Музикално обсебване: Запознайте се с Ibeyi

                       Courtesy of the artist

Преди няколко месеца се бях замислила, че отдавна не съм попадала на някой нов изпълнител или група, които да успеят да ми наелектризират кожата, да влязат под нея и да ме карат постоянно да въртя парчетата на replay. 

Както има една приказка - “Внимавай какво си пожелаваш”, защото групата, която преди дни се изправи като Родоския колос на хоризонта, не само ми скри шапката, но и ме накара да наизустя всичките им текстове за два дни. Ефекта беше моментално обсебване.

Ibeyi, което на йоруба означава близнаци, е името, което сестрите Лиса-Кеинде и Наоми Диаз са избрали да нарекат групата си. Родени преди двадесет години в Куба, израстнали в Париж, близначките определят себе си като френски кубинки, но музиката, която правят е най-силно повлияна от африканските корени на баща им -  Мигел “Анга” Диаз, известен перкусионист, чиято богата музикална кариера минава през Buena Vista Social Club, Стийв Колман, Рой Харгроув. Анга е афро-кубинец, чиито предци са доведени в Куба от Нигерия през ХVIII век, но са успели да запазят африканския език йоруба през поколенията. Близначките загубват баща си неочаквано когато са едва единадесет годишни и тази трагедия поставя началото на музикалната им кариера. Сестрите се залавят с изучаването на инструментите, на които е свирил Анга, както и песни на йоруба останали в кубинския фолклор. В едноименния си дебютен албум ("Ibeyi"), който излезе през февруари тази година, Ibeyi възкресяват афро-кубинското наследсвто, което носят в кръвта си и посвещават няколко от песните на баща си (“Mama Says”) и по-голямата им сестра, която  умира от инсулт през 2013 година (“Yanira”) . В музиката, която композират преливат нюанси на древна традиция, модерно трип-хоп, електро звучене, соул, френски джаз и лични осезания. Лиса-Кеинде води вокали и пиано, а ръцете на Наоми танцуват върху два афро-кубински перкусия. Оригиналното им звучене мигновено събира вниманието на музикалните ценители. Хипнотичното парче "River" , чийто видео клип беше качен в youtube през лятото на 2014 година вече има почти 2 милиона посещения, а първото им северноамериканското клубно турне, което завърши тази вечер във Ванкувър, буквално караше клубовете да се огъват от напора на преливащите тълпи. 

Ibeyi отбелязват зашеметяващ пробив на световната музикална ъндърграунд сцена, а са едва двадесетгодишни, представете си какво ни очаква когато пораснат! 

Warhol - A Different Idea of Love

   Не разбирам напълно изкувството му, но изложбата беше безплатна. 
   Снимковият материал от телефона. 

Изложбата на Бьорк в МоМА - катастрофа, ама не съвсем

                     COURTESY WELLHART LTD & ONE LITTLE INDIAN/MOMA

  Още преди да е отворила официално за посещение ретроспективната изложба на Бьорк ( 8-ми март - 7-ми юни, 2015) в МоМА (Музей за съвременно изкувство в Ню Йорк) предизвика небивали критики. Арт критици се запрепъваха един след друг да повтарят като папагали каква "катастрофа" е трибюта посветен на исландката певица. 

Кураторът на МоМА и директор на МоМА PS1 Клаус Бисенбах преследва Бьорк с идеята за нейна изложба повече от десет години. Когато тя най-накрая склонява да се съгласи, организацията на изложбата съвпада с преломен момент в личния й живот - раздялара й с дългогодишния партньор фотографът Матю Барни и затова единственото условие на Бьорк е изложбата да не е само върху отминали проекти, но и да представя настоящото пространство, в което творческият й дух витае. 

  В колекцията събрана от Бисенбах за изложбата са включени фрагменти от емблематични видео клипове на исландката - роботите от “All Is Full Of Love”, манекени прототипи на Бьорк облечени с познати нейни аутфити - размъкнатия пуловен от корицата на първият й албум “Debut”, роклята на дизайнера Alexander McQueen от “Who Is it”, култовата булчинска рокля на същия дизайнер от клипа на “Pagan Poetry”, лебедовата рокля, с която Бьорк се изкочи на оскарите през 2001 година и т.н..  Освен това посетителите на музея ще имат възможност да разгледат музикални инструменти, дневници с музика и текстове на песни, както и аудио гид, наречен ‘Songlines’, където разкази писани от Sjon с характерния за него сюрреалистичен изказ, и четени от женски глас, разказват за момичето (Бьорк), което открива фееричния свят на музиката. Последният и най-съществен фрагмент от експозицията е затъмнена зала, в която е представена премиерата на песентa “Black Lake” от последния й албум “Vulnicura”, чийто клип е заснет през изминалото лято в Исландия.

Дни преди да стартира изложбата усърдията на Клаус Бисенбах бяха буквално сринати в земята. Реакцията на журналистическото съсловие беше като безупречна проекция от романа на Айн Ранд “Изворът”, където единодушният глас на медиите срива авторитета на архитекта-индивидуалист Хауърд Роук. 

  Трънът в очите на арт чичките и лелките не е Бьорк, “тя заслужава много повече” - споделят едни, а постното представяне и лошата организация на господин Бисенбах и МоМа. Оттук се започва едно кудкудякане и надкукуригване кой ще изпее повече смазваща критика за куратора и управата на музея. Едни роптаят, че музеят щял да се превърне в "multiplex mall" за поп култура, на други пък им било скучно, трети пък не намирали логика в изложбата, четвърти пък не могли да се почувстват отново на 16, когато за първи път са започнали да случат Бьорк. А едни хипстърчета, който до онзи ден са припадали на концерти на Бритни Спиърс, не знаели коя е Бьорк, но и след изложбата не успели да разберат. Ruy Spaeth от The Week толкова се е самозабравил в критиката си, че е стигнал прекалено далеч, като определя МоМа: “as anyone who has been to MoMA on a Saturday can attest, it has indeed become a zoo, a Disneyland for college-educated tourists wielding selfie sticks. “ Ех, от кога изкувството е само за напудрени снобарчета с лъснати очилца? Нима всеки човек няма право да опознае изкувството… и животните! И аз изпитвам алергична неприязън към романи като “Яж, Моли се и Обичай”, но в крайна сметка предпочитам хората да четят тях, от колкото да обезглавяват себеподобни, да горят библиотеки или да разрушават древни статуии.

  Но да се върнем на изложбата. Единственото, което отбелязах в цялата буря от критическа какофония е, че повечето арт отворковци забравят, че Бьорк е не само (“поп”) певица с причудлив глас. Тя е мултимедиен артист, често определяна като изобретателна индивидуалистка, “брилянтен куратор на собственото си изкувство”, гениален творец. В проектите й винаги се усеща финия синхрон на аудио-визио лириката. В книгата си “Романтичният егоист” френският бохем Фредерик Бегбеде я определя като “врата на възприятието”,  и с право, защото Бьорк е от онези творци, които живеят за да създават дълбоки усещания. Това е нишката, която е водела господин Бисенбах при организирането на експозицията - да разъгрне многопластовия талант на исландското чудо. Дали му се е получило, без да съм там не мога да кажа, но със сигурност мястото на Бьорк е в музея за съвременно изкувство, защото докато Мадона (while trying too hard)  се препъва в наметалата си и се джафка с дизайнерите чия е вината, Бьорк остава вярна на себе си и на своята оригиналност, като твори музикални проекти несъмнено оставащи в културната история на XX-XXI век. 

"Странната библиотека" от Харуки Мураками

“Странната библиотека” е последната излязла книга на английски от Харуки Мураками. Мернах я в книжарницата и докато й хвърля един поглед, взех, че я прочетох. 

Книжката привлича окото с интересния си визуален формат, шрифт и сайкаделик илюстрации почти на всяка страница. Това обаче не е роман, а къс разказ-приказка, който ще изядете за 20 минути. Любознателен ученик решава, че иска да научи повече за данъчната система в Османската империя и докато търси съответните книги в библиотеката се забърква в ексцентричен, забулен муракамски сюжет. Креативните илюстрации, които придружават текста още повече го подчертават и, по мое мнение,  именно те правят книжката продаваема и изобщо съществуваща. Приказката е прекалено кратка, за да бъде публикувана в самостоятелна книжна форма.  Подозирам, че предстоят да излязат и други кратки произведения на Мураками в подобен илюстрован вариант и ще се заформи нещо като колекционерска серия. 

"Левиатан" ("Leviathan", 2014)

Снимката е взета от тук

Един от филмите, които исках, но не успях да гледам на VIFF 2014 е “Левиатан” на руският режисьор Андрей Звягинцев. Случайно мернах, че в момента го прожектират в кварталното кино и с охота се наредих на опашката за билет. 

Вече познавах режисьора от други два негови филма - “Изгнанието”(2007) и “Елена”(2011), и усещах, че в основата на сюжета ще стои отново сложна човешка драма. Не се излъгах, но тук драмата е перфектно съчетана със суровите пейзажи на северна Русия и разпространеният на Запад стереотип за средностатистическия руснак - безпощадно наливащ се с водка братушка. 

Николай е майстор-монтьор на средна възраст, който, за да запази дома си, води устремена битка с местната покварена бюрокрация, чиято свирепост и корупционна практика е олицетворение на библейското чудовище Левиатан. В борбата си срещу намеренията на кмета, Николай привиква свой стар приятел, адвокат от Москва, но присъствието на московчанина още повече усложнява живота на Николай. Развръзката и краят ще решите вие дали да узнаете. 

“Левиатан” е сниман в северният руски град Кировск и местноста Териберка на Баренцово море, пейзажите, приличащи на скандинавски, са поразителни и успяват безупречно да подчертаят сюжета. Филмът заслужено вече притежава няколко отличия, сред които “Златен Глобус” за най-добър чуждестранен филм, най-добър сюжет от филмовият фестивал в Кан и номинация за “Оскар” за най-добър чуждестранен филм. “Левиатан” ще бъде включен в 19-и международен филмов фестивал София Филм Фест. ;)