Музикално обсебване: Max Richter

Снимка оттук

Образът ми в различните социални мрежи е различен. Във фейсбук съм активен участник в кампании срещу социална неправда, дискриминация, расизъм, политическа грубост. Тук избягвам да споделям този аспект от възгледите си, предпочитам блогът да е пространство рефлектиращо върху културната среда, в която попадам. В инстаграм пък запечатвам всякакви моменти, които ми се струват интересни. 

В последните две-три седмици, покрай новините за бежанските вълни, направо останах емоционално изцедена и покрусена от огромното ксенофобско цунами заляло българската общественост. Направо не повярвах, че българина е способен на толкова изродено увълчаване и злоба. Срам ме хвана от собствената ми порода. По-лошото обаче е наличието на обществени личности, публицисти, светски имена, които целенасочено преувеличават или изменят факти в писмените си безредици, за да поляризират общественото мнение и да акумулират още овече омраза. За малка страна като България подобен тип писарушки са изключително опасни, не само защото имат широка аудитория, но и защото масовата дебилщина е заразна. Един каже някаква глупост и стотици повтарят като папагали чутото, без дори да проглеждат, разбират или осмислят чутото. Малко душевност е останала по българските земи, омразата е станала по-силна от любовта. Осъзнаването на тези факти много ме сломи, такива неща много присърце ги приемам и емоциите ми дойдоха в повече. 

Макс Рихтер е храмът, в който намирам утеха след емоционален пожар. 

В последните няколко месеца произведенията на британския композитор са последното нещо, което достига до слуха ми преди да заспя. Мигновено се влюбих в музиката му когато за пръв път чух прекомпозираните от него четири сезона на Вивалди. 

Ако името на Рихтер не ви звучи познато, не изключвайте възможността все пак да сте срещали негови произведения в многобройните филми, за които е композирал. Най-известните сред тях са “Waltz with Bashir”, “Shutter Island”, “Prometheus”. Музикалното му образование е тясно свързано с класическата музика, но творчеството на Рихтер е също толкова повлияно и от електронната музка. Преди да издаде самостоятелните си албуми сътрудничи с The Future Sound Of London и Roni Size. 

Последният му проект, чиято премиера беше на 4-ти септември, е истински музикален експеримент - 8-часова “приспивна песен”, наречена SLEEP.  В тази дълга класическа композиция Рихтер включва, струнни инструменти, пиано, електроника и вокали без текст. За зараждането на идеята за подобно мащабно музикално предизвикателство композиторът споделя, че е искал да създаде пауза бутон  за безспирния поток на информация, който ни залива постоянно, пространство, което се усеща като ваканция в ежеднението. 

Рихтер е уловил тънката нишка, с която да накара музиката да освободи съзнанието ви от ежедневното напрежение, да успокои нервите, да ви накара да се отпуснете и изтриете натрупаните негативи. Нещо като медитация, но без да се насилвате да си повтаряте разни мантри, просто натискате плей и затваряте очи. 

"Влакът за Емаус" от Теодора Димова

Любимо ми е да подарявам книги за празнични поводи. В зависимост от човека и вкусовете му внимателно подбирам подходящо четиво. Последно време ми се разнесе славата на добър селекционер и в летните месеци получих няколко запитвания от приятели за ваканционна литература. 

Също толкова обичам и аз да  получавам книжни изненади, макар и вкусът ми да е доста капризен на моменти, досега не се е случило книга подарък да остане неразгърната. 

С тази обаче ентусиазмът ми бързо утихна.  Не съм нейният читател, назорих се до 84-та страница от уважение към скъпата приятелка, която ми я подари. 

"Влакът за Емаус" е многопластов разказ за равносметката на един живот, преминал през изпитания и скръб… “ - така пише навсякъде в анотацията на романа, а многопластовия характер се изразява в наслагване на драма след драма, от която направо да те заболи главата. Теодора Димова безспорно е страшно талантлива и със сигурност ще потърся нещо друго от нея, защото има прекрасен стил и усет към литературата. Но нещата, които ме подразниха във “Влакът за Емаус” са  мрънкливото провлачване на сюжета, досадните трогателни отктовения на главните герои, предвидимите действия, липсата на въображение и оригиналност. Може би, ако авторката беше публикувала идеите си за църквата в есеистична форма, щеше да има по-голяма четаемост, защото наистина знае и има какво да каже по този казус. 

Cutie and the boxer

Този документален филм, макар и без пряка връзка, много ми напомни за книгата на Ленард Корен ”Wabi-Sabi: for Artist, Designers, Poets & Philosophers. “ В нея той описва подробно историята и аспектите на японското естетическо течение уаби-саби, философията на което се изразява в красотата на несъвършенството. Корен споделя, че уаби-саби символизира обратното на Западния идеал за велика красота като нещо монументално, грандиозно и трайно. Уаби-саби не може да се открие в природата в моменти на разцвет и изобилие, но по-скоро в моменти на зачеване или утихване. Уаби-саби не е естетика за великолепни цветя, величествени дървета или изпъкващи пейзажи. Обект на уаби-саби е дребното, скритото, експерименталното, мимолетното. 

“Cutie and the boxer” е идеалният пример за това, какво представлява уаби-саби. 

На пръв поглед Йошио и Нирико Шинохара ще ви се сторят странна, ексцентрична и може би малко смахната семейна двойка. Но така ще е само докато вникнете в идеята на филма и тяхната връзка и изкувство постепенно започнат да се разгръщат пред очите ви.

И двамата са родени в Япония, но се срещат за първи път в Ню Йорк през 1973 година. Той на 41 години художник и скулптор, а тя едва на 19 години замечтана студентка. 

Филмът на Закари Хайнзерлинг илюстрира нюансите на семейните им отношения, но и силно акцентира върху различните стилове изкувство, които творчеството им изразява. За разлика от друго семейно дуо Кристо и покойната Жан-Клод, семейство  Шинохара не твори съвместни проекти, дори напротив творбите им са коренно различни. Произведенията на Йошио влизат в категорията на абстрактния експресионизъм и подобно на един от най-изявените й представители, Джаксън Полък, Йошио създава също своя уникална техника на “рисуване” - потапя боксови ръкавици в боя и нанася удари върху платното.  В по-ранните си години Норико асистира лоялно и предано като момиче за всичко на Йошио, но по-късно започва своя поредица от мемоарни карикатурни графики, с главни герои Cutie и Bullie (тя и съпругът й). 

Хайзерлинг разкрива не само паралелните пространтва в творчеството им, но и съревнованията помежду им. Това, което прави филма особено чаровен е, че въпреки житейските несгоди, макар и с побелели вече коси, Йошио и Норико са успели да запазят детското, наивното и невинното в творбите и отношенията си. 

"Една и съща река" от Здравка Евтимова

Знаете, че Здравка Евтимова ми е слабост, затова не очаквайте обективен отзив. Разказите й са ми скъпи, защото са много български, живи и човечни. Героите й, в повечето случаи, са провинциални образи, може би изчезващи екземпляри, чийто живот е необременен от социални мрежи, смарт телефони или технологичния прогрес като цяло.  В болките, копнежите и терзанията им откривам спотаен дълбок романтизъм. Кратките  истории на Здравка са терапията, с която боря носталгията по родния край. Когато ги чета винаги се връщам в детските си спомени и вдишвам прашния въздух на дългите горещи лета прекарани на село. 

Ревностно пазя онзи брой на Adbusters, в който за първи път прочетох неин разказ и когато някои чуждестранен приятел се интересува от българска литература, веднага му връчвам да чете “Acceptance”. 

С щастлива изненада открих, че романът  “Една и съща река” е продължението на един от любимите ми нейни разкази, “Ще те спася” от сборника “Кръв от къртица”.  Още докато го четях навремето никак не ми се искаше да свършва. Здравка е много плътна и деликатна в изказа си, а романът е колкото провинциален, толкова и съвременен, колкото благочестив, толкова и мутренски.  Пирина, Сара и Люба са трите сестри, за които авторката разказва. Три сестри от три различни свята, всяка със своите пороци и финес попаднали в престъпния кръговрат на живота в малко провинциално селище.  Образите гравитиращи около сестрите са очукани от сиромашия типове, захванали се с разнородни начини на препитание - пияници, мутри, момчета за всичко. Но това, което прави реката една и съща в романа е, че каквито и камъни да падат в нея, всеки от тях носи в сърцето си любов, огромна, тежка, належаща. 

Романът е като приказка за възрастни, Здравка не обича да нарича нещата с истинските им имена, милостива е и търси добротата и раните и на най-големите злодеи.  Елегантно написан, динамичен, тъжен и весел е романът, а когато го четете заключете предразсъдъците си, потопете се с тази паралелна реалност, която навярно съществува някъде из забутаните краища на България и дайте шанс на героите да ви покажат колко силно могат да обичат. 

Отпускарски сезон

Последните седмици през филтрите на инстраграм.

"Седем добри години" от Етгар Керет

                                        Снимка: Манол Пейков

Този е от най-любимите ми Керетовци. Истинският Етгар Керет. 

Предшестващите сборници с разкази сякаш бяха предговор към този най-миниатюрния и най-грамаданския, най-всеобхватния и най-интимния от всички, озаглавен “Седем добри години.” 

За първи път истории вдъхновени не от развинтеното му въображение, а от собсвеният му живот, но не по-малко шантави, закачливи и трагикомични от онези, с които сме свиквали да го свързваме. “Седем добри години” е период в живота на Керет, от раждането на сина му до смъртта на баща му, чиито спомени авторът решава да запечата в мастилени думи, сякаш да не му се изплъзнат в потока на живота. Но историите, разбира се, излизат извън рамките на този период с разкази за запознанстото на родителите му, детското възхищение към батко му, обичта към кака му, запознанството с Шира, все задушевни моменти от миналото, разказани с много прямота и спокойствие.  Като читател тази толкова откровена интимност много ме поласка. С риск да прозвучи клиширано, но всъщност е самата истина, Керет ми се струва толкова близък, че по-скоро ми е странно, че никога не съм го срещала на живо. То е като да седнеш на сладка приказка с приятел, който за каквито и перипети на съдбата да разказва винаги ги усуква със здрава нишка оптимизъм. И в такива ситуации изобщо не можеш да отсъдиш коя история ти е харесала повече от друга. Няма такъв момент, защото всичко разказано е част от човека, на който принадлежи, всеки спомен е жива клетка в неговия организъм. 

С широка усмивка отбелязах, че с Керет имаме много подобен спомен. Онзи, в който покани таксиметровия шофьор да се изпикае у тях. И аз един път, като бях много малка, направих така, но не с таксиметров шофор, а с един просяк от ромски произход, който кой знае как се беше дотътрил до 14-тия етаж. Бях самичка у нас, когато му отворих му подадох нещо, а той като усети добрината се престраши да ме попита дали може да ползва тоалетната. Веднага го пуснах вътре, човека изглеждаше много назор, но в момента, в който затвори вратата на тоалетната ме хвана луда паника. В детското ми наивно съзнание изобщо не ми хрумна да се страхувам, че човекът може да се окаже злодей и да обере апартамента или да ми направи нещо още по-лошо. Мен само ме беше страх, че ако разберат наш’те сигурно ще ме “спукат от бой”.  Добро почукало, добро се обадило, човекът си свърши работата и си тръгна по живо по здраво, а аз на никой не казах. До ден днешен. 

Но да се върна на Керет и Израел. 

Израел винаги е присъствал в живота ми. Когато бях в гимназията Израел беше гоа транс - Astral Projection, Holyman, Yahel, Astrix, надрусани и екзалтирани парти хора танцуващи под сайкаделик ритми по цяла седмица. В университета Израел се превърна в геополитическия конфликт на две страдащи нации и започнах да презирам транса, заради неведението, което е хвърлял върху тази болезнена действителност. Днес Израел е три неща - Митко от махалата, Balkan Beat Box и Етгар Керет.  Митко е приятелското ми присъствие в Израел, Balkan Beat Box са ми музиката на Израел, а Керет е душата му. 

В заключение се сещам за моят много скъп приятел Сашо Костов, който обича да казва,  че “Човек където и да лети, рано или късно ще кацне върху себе си.” Ето така пожелавам на всички да кацаме върху себе си, като Керет, без разкаяние, без хленчене, с малко ирония и много нежност. Адски готин тип. 

"Благодатна земя" от Пърл С. Бък

Приятелка от китайски произход ми връчи “Благодатна земя” и ми заръча да я прочета до следващия път когато се видим. 

Хелън е родена в Канада, а родителите й са китайски имигранти от някакво много забутано село, в което дори не се говори ни мандарински, ни кантонски диалект, а някаква съвсем друга разновидност на китайския. Макар и никога да не е стъпвала и да няма желание да посети Китай, Хелън живо се интересува от китайското си наследство и култура. Възхитата от историята на родителите й често я кара да рови в книгите, за да съживи в представите си реалността, заради която са избягали от родната земя и премеждия, с които са се сблъскали в “западния” свят. Според нея “Благодатна земя” се доближава най-близо до историите разказани от майка й, не само заради описанието на физическите предизвикателства, с които хората е трябвало да се справят, но също и в отразяването на културно-наследствените традиции, много от които все още актуални и днес.

Пърл С. Бък издава книгата си “Благодатна земя” през 1931 година и моментално приковата любопитните погледи на западното общество. Година по-късно романът е награден с литературната награда “Пулицър”, а през 1938 авторката става най-младата жена с Нобелова награда за литература. Триумфът на книгата постепенно утихва и отслабва, но през 2004 година Опра Уинфри включва романът в своя супер популярен book club и славата му се завръща като второто пришествие. И как няма, както Цезър е казал, “На народа му трябва хляб и зрелища”.

В “Благодатна земя” изобилстват шокиращи описания на мизерията от бедността и глада, но по-същественото, което превръща романът в сензация са  разкритията на проблемите пуснали дълбоки корени в китайската култура и традиция - полово неравенство и безправие, дискриминация и отхвърляне на хора в неравностойно положение, класово разделение на всяко ниво в обществената йерархия. 

Героят на романа, бедният селянин Уанг Лънг, е крайно неприветлива личност, но Бък компенсира това като подчертава усърдията и усилията, които той полага, за да постигне подем в живота. В тези качества Уанг наподобява айнрандски архетип, но за разлика от геройте на Айн Ранд, материалният възход на Уанг е пропорционален с душевния упадък, който го съпътства. През голяма част от романа Уанг е със силно изразен дефицит на морални ценности, егоизмът му е отблъскващ, а единственото нещо, в което намира стойност и гради света си е земята, която притежава. Но с малодушието и липсата на далновидност обрича на неизбежна преходност и това едничко нещо, в което най-много вярва.  В житейските си амплитуди Уанг винаги е съпътстван от близки хора, но любопитното и шокиращото е присъствието на семейна йерархия и ролята на всеки член в нея. Както можете да предположите жените са най-ощетени и унизени и хвърляйки светлина върху тази болезнена действителност Пърл Бък става изявена активистка по проблеми свързани с правата на жените. 

До каква степен “Благодатна земя” е отражение на провинциалното китайското мислене и народопсихология не мога да отсъдя. Считам за неблагоразумно да се правят заключения за културните характеристики на народи базирани на няколко прочетени книги или шепа хора, които познавам. Книгата вече е стара и не особено релевантна в наши дни, дори подозирам, че динамиката, с която Китай се развива в материално и социално отношение съвсем ще обърне хода на сюжета в живота на бъдещите поколения.