Thought Tourist: Свободно Време

Миналата есен в един дъждовен следобед една от колежките ми се завръща от кратка следобедна почивка и нахлува с гръм и трясък в офиса. Видяла някой отпред, някой известен. Тази новина предизвика моментална суматоха сред останалите колежки и за нула време всички се скупчиха и закудкудякаха около момичето. И аз нали съм клюкарка веднага се присламчих да хвърля едно ухо на новината. “Джеймс Франко, Джеймс Франко е отвън, видях го , видях го!” - повтаряше колежката. “Оле” - викам си аз, “кой пък е тоя Джеймс Франко?” Ама нали съм зле с имената, хич и не очаквах да се сетя кой е. “Холивуд, Холивуд” - викаха колежките. И докато умислено разсъждавам и прехвърлям образи в главата си всички кокошчици вече бяха на вратата, изниза се целия офис да види Джеймс Франко. Отивам и аз, да не изпусна нещо. Излизаме отпред и що да видя! Не Холивуд, ами Северна Корея дошла в центъра на Ванкувър. Едни паметници, едни врати, един униформен с прическа на Ким Чен Ун. Питам колежките тоя ли е Джеймс Франко, не не бил той. Гледам един друг младеж насреща и му махам, той гледа в мойта посока, но нали съм недоскиф не мога да го видя добре къде точно гледа. Младежа маха обратно и тръгва към нас. Айдеее идва да се кара да сме по-тихи и да не ги разсейваме си викам аз, пък той идва и казва: “Добре, айде да си направим няколко снимки всички заедно.” Аз продължавам да се оглеждам за Джеймс Франко, а една колежка ме сръгва и вика “Тоя е Джеймс Франко!” О, така ли, веднага извадих телефона и да направя няколко снимки, но те кокошчиците се червят и кудкудякат около него, та не намерих удобна позиция. Викам му, “Този Ким Чен Ун ли е, кво прави тука?” А той, “Да, той е, ще го убиваме!” Посмяхме се, но после им казвам да колежките, че северно корейците ще зареждат ядреното оръжие заради тоя филм, щото едно е Денис Родмън да ти дойде на рождения ден, но друго е Сет Роугън и Джеймс Франко да ти се подиграват. Да питат Кание Уест и Ким Кардашиян ако не вярват! И като споменах последната звездна двойка, чак тогава се сетих от къде го знам Франкото.

Та реакциите на Северна Корея не закъсняха след като тази седмица беше пуснат официалния трейлър на филма. Севернокорейското правителство отправи остри заплахи за саморазправа с враг номер едно - САЩ, заради предстоящата комедия на Сет Роугън и Джеймс Франко - “Интервюто”, където двамата извършват покушение над младия лидер Ким Чен Ун. “Ако американското правителство не спре излъчването на филма, ще се изправи пред сурово и безмилостно отмъщение” - посочва анонимен говорител на севернокорейското правителство. “Излъчването на филма ще бъде тълкувано като акт на война и ние няма да толерираме това” - добавя анонимния глас. Премиерата на филма е насрочена за тази есен, а чучхетата имат още няколко месеца да заредят пушките.

В № 100 няма да пиша за книги. В последно време, от както пролетта се промъкна на хоризонта, дългоочаквана и цветна, не намирам никакво време за четене.

Започна ли по-често да отварям очи в ясен слънчев ден, от вътре ми напира едно желание да измия очи и да тръшна светкавично вратата след себе си. Обикновено не знам къде отивам, но задължително тръгвам на някъде, защото където и да стигна тук все е хубаво и пролетта няма да ме разочарова. Понякога се мятам на ръждивото колело и препускам до по-далечна част на града, с която искам да се запозная. Миналата седмица прекосих целия град с колелото, за да стигна до един клон на библиотеката, който единствен имаше свободен един норвежки роман, който дебна да прочета. Докато стигна до там романът вече беше поел по друг път, но пък насреща ми се изпречи ето тази розова стена. Викам си, като няма книга поне да сложа снимка на нея в блога.

И така.

Преди да ви пусна малко скучни снимки на разцъфнали дървета ще ви разкажа на какво станах свидетел току-що:

Живея във Ванкувър, Канада. Град, извстен с това, че почти винаги оглавява класациите или е в топ 5 на най-добрите градове за живеене в света. По този въпрос няма да споря, нито ще ви се обеснявам колко невероятна е природата тук. Случката, която ще ви разкажа обаче е за това, че "селянията" не е само черта присъща на българската народопсихология, а се оказа, че и тук е пуснала здрави корени. Започвам да си мисля, че ако си простак дали си израснал в България или на "Запад" няма никакво значение, простотията при всички положения ще нанесе неприятни последици в социалното общуване и най-често потърпевшите ще са случайни хора, кръстосали пътя й. Егоцентризмът на простака никога няма да го накара да допусне, че развалената картина е в неговия телевизор.

Ето на какво станаха свидетели очите и ушите ми.

На сградата, в която живея, от няколко седмици се прави тотална външна промяна. Боядисва се фасадата, подсилват се терасите сменят се парапетите им, инсталират нощни светлини, градинковата площ напълно се обновява, сменя се бетонната настилка към гаража, изобщо усилена работа тече от сутрин до вечер. Днес по-голяма част от ремонта беше приключила, бяха останали да се бетонират двете алеи, които водят към стълбите на главния вход. Дойде бетоновоза, наляха бетона, загладиха "майсторите" и се впуснаха в други дейности, около приключване на проекта. По едно време, от сградата излиза млада жена, носеща някакви документи да кажем. Тя слиза по стълбите и не забелява новопоставения бетон, прави крачка и усеща, че стъпва в нещо меко. Веднага от устата й съжалително се изплъзва "I'm sorry." (Извинявам се.), но в същия момент един от работниците се засилва към нея и й крещи - "Watch where are you goin' bitch!"(Гледай къде стъпваш, кучко). В този момент мацката се изцъкли срещу работника, а аз побързах да намеря клечка за уши, че не вярвах на слуха си. Тя започна да му крещи как може да я обижда, отиде до него ритна го и му каза да си каже името, което той отказа да направи. Направи жест, с който показа къде е шефът му и й каза да иде да се оплаче ако иска. Тя взе да звъни някакви телефони, но очевидно бързаше и видимо разгневена и обидена запали колата и запраши на някъде. Въпросният работник се захвана да разказва на останали какво се е случило и естествено преувеличи случката в негова полза, казвайки че тя първо е попитала "може ли да се минава" и без да изчака отговор е стъпила. След около час, докато аз седя и мисля до прозореца какво да ви напиша, младата жена се върна с покупки и се насочи към входа, заобикаляйки прясно бетонираните алейки. Когато я видяха, един от работниците се провикна с подигравателен тон "Now you know you need to go around." (Сега знаеш, че трябва да заобиколиш.), в отговор тя каза "I didn't know, I didn't see earlier" (Не знаех, не забелязах по-рано), а работника се разкрещя "There is a fucking sign on the door!" ( На вратата има шибан надпис!), момичето превъзмогнало гнева отговори - "This is your job, why are you so bitter about it?" ("Това е работата ти, защо си толкова кисел от това?") и се прибра. В този момент останалите работници и шефът им започнаха да се смеят и да пускат обидни коментари и ругатни за момичето. До сега винаги съм вярвала, че проявата на грубост срещу жена, и то непозната, е присъщо в най-голяма степен на българските комплексирани момчета-биячи от покрайнините, който си мислят, че дебелият им врат и бръснатата им глава ги правят недосегаеми и безсмъртни. Комбинацията от липса на елементарни обноски и невежество се проектира пред очите ми и в канадски вариант, а най-поразителното бе, че самият шеф на бригадата не се опита да възпре от ругатни работниците си, а се забавляваше заедно с тях. Хвана ме яд, че в крайна сметка за простотията не съществуват географски граници и за десет години живот извън България, най-накрая ми се яви това горчиво просветление.

Когато младата жена излезе от сградата загражденията не бяха сложени и тъй като цвета на стълбите и новоизлятия бетон е един и същ, човек лесно може да се заблуди и да нагази в бетона.

И, за да разведря обстановката, пускам малко скучни пролетни снимки, които нямат нищо общо с това, което разказах.