Виктория (Германия, 2015)

Ако от всички изгледани тази година филми трябва да изброя кои са моите топ 3 на 2015, то със сигурност ще включа “Виктория” в класацията. Този брилянтен кинематографичен шедьовър на немския режисьор Себастиан Шипер успя да разклати очакванията ми като внезапен тихоокеански земетръс. Подобно, но с видими разлики от “Бърдмен”, филмът е заснет in one take, или една безкрйно продължителна сцена. 

Не мога да не отбележа, че киното в последните години е набрало страхотна скорост в конкурентната надпревара за оригиналност, красноречие, реализъм, естетическа издръжливост и елегантност. Всички тези характеристики са стабилно покълнали във “Виктория”, а кинематографичният подход ги предлага на зрителя плавно и градивно.

В малките часове на ноща берлински ъндърграун клуб се тресе от бийтовете на електронна музика, млада самотна испанка, след неуспешен опит да социализира с бармана, решава да поеме към вкъщи, но в момента, в който подкарва паркираното си отпред колело посоката на пътя й тотално се променя. Пред клуба Виктория (Лаиа Коста) се натъква на група забавни младежи, които я подканват да се присъедини към тях и гарантират да й покажат истинската страна на Берлин. Макар и притисната от малкото оставащо време за сън преди да отвори кафето, в което работи, но въпреки това търсеща приключения, Виктория охотно откликва на молбите на Соне (Фредерик Лау), най-настоятелният от групата. Постепенно в безгрижният полъх на нощен Берлин започва да се усеща тежкият въздух на подземния престъпен свят, а Виктория несъзнателно попада в центъра на неуредени нелегални сметки. 

Потокът на отмереното действие, с което постепенно се разгръща сюжета скъсява дистанцията между зрителя като му предлага да заеме ролята на присъстващ. Сниман от веднъж на 22 места в продължението на 140 минути, “Виктория” е зашеметяващ романтичен трилър, в който впечатляващата актьорка игра на Лаиа Коста и Фредерик Лау ще ви въвлекат в двата най-сладки, ненормални и спиращи дъха часа от живота на двама напълно непознати в центъра на Берлин. 

Куфатър на брат ми

Тази книга няма нужда от представяне. За няколкото месеца съществуване сборникът предизвика десетки позитивни ревюта в goodreads, а една от тукашните ми приятелки разказа, че като се прибрала в България през лятото отишла в първата книжарница като помолила книжарите да й препоръчат съвременна българска книга и “Куфарът на брат ми” бил първото заглавие, към което я насочили. 

В 22-те есета на сборника са подредени куфарите на пристигащи и заминващи пътници, колкото шарени и разнообразни, толкова лични и проникновени. Истории подчертаващи вътрешния глас на е(и)миграцията, разказващи за душевността на един съвсем естествен процес, характерен за човечеството още от самото му съществуване, но положен в рамките на модерния свят. “Куфарът на брат ми” е алманахът на пътуващия свободомислещ гражданин на света. В него са събрани всички колебания, очаквания, разочарования и предимства на живота извън “дома”, извън държавата, извън културата, от която произхождаме. 

Още когато за пръв път напуснах, макар и за няколко дни, България в мен се отключи едно неуморно любопитство, което вече 15 години не само не мога да угася, а все повече разпалвам. Необятният ми интерес към големия свят, към микро светове му, разположени от единия до другия край на земното кълбо, към хората и техните култури, е движещата сила, която ме докара на 9371 километра от родния ми Пловдив. Но най-вече тук ме доведе любопитството към онези малки характеристики на народните култури, които пребъдват през поколенията, за да полагат основите на съвременността и шлифоват облика на света. 

Етапите и мислите, през които съм минала в годините на странстване гостоприемно са се сгушили в “Куфарът на брат ми” и поглеждайки отново в тяхната интимност откривам цялото онова емиграционно вълнение, което прекалено дълго съм избягвала да си призная. 

Синове на Саул (Унгария, 2015)

Снимка www.viff.org

Виктор Орбан и Ласло Немеш са от една страна, но обитават противоположни вселени. Докато първия остро и твърдо се противопоставя на приемането на бежанци бягащи от потенциална военна смърт, то вторият печели голямата награда на престижния филмов фестивал в Кан с дебютния си филм “Синове на Саул”, описващ жестоката реалност в нацисткия концлагер Аушвиц през Втората световна война. 

По време на германската окупация над Унгария приблизително половин милион унгарски евреи са намерили смъртта си, а жертвите, които страната дава във войната достигат милион. Общия брой на убитите евреи в Европа между 1939 и 1945 година е 6 милиона, затова преследванията и убийствата на евреи често се превръщат в тема сред творците на изкувства. Най-четената книга в тази историческа сфера безпорно е “Дневникът на Ане Франк”, а “Списъкът на Шиндлер”, “Животът е красив”, “Пианистът” са сред най-запомнящите се филми за Холокоста. 
С оглед на току-що изброените филми-отличници и чувствителният характер на събитията да избереш същата тема за дебют си е смела проява на ентусиазъм, амбиция, увереност и исторически усет, но Ласло Немеш безпогрешно доказва, че още с първия си пълнометражен филм вече е готов да се изправи на международната филмова сцена. 

“Синове на Саул” е клаустрофобична затворническа драма, която постепенно разгръща ужаса на човешката трагедия в чудовищния концлагер Аушвиц. Саул е унгарски евреин депортиран там, но поради предимствата на телосложението си попада в групата затворници Sonderkommando, чиято единствена задача е да вкарват новопристигнали еврейски тъпли в газовите камери,  да изгарят телата след това и да извозват пепелта извън лагера. Трагедията в злополучната съдба на Саул се задълбочава, когато в едно омаломощено, но все още живо тяло на дете разпознава сина си. Покрусеният човек си самоназначава мисия, която още повече излага на опасност обреченото му съществуване, но сякаш се явява единствената надежда, която може да придаде смисъл на живота му. Примката на страха и ужаса се затяга около гърлото на зрителя докато безпощадната атмосфера в лагера потискащо нагнетява напрежението. Опорната точка на Ласло Немеш в “Синове на Саул” е възможността човечност да съществува и в най-нечовешните военни условия. 

Вероятно идеята за пореден филм за Холокоста отзивчиво се приема отчасти от  политическа коректност и отчасти избягване омаловажаването на един от най-смъртоносните геноциди в историята на човечеството, но истината е, че дори и банално вече да се експонира темата, все още имаме нужда от постоянно напомняне колко дълбока може да бъде ямата на военната жестокост.