Beeba Boys (Canada, 2015)

                                                                                     Снимка www.viff.org

За първа прожекция тази година избрах “Beeba Boys” (2015) на канадската режисьорка от пунджабски произход Дийпа Мета. Тази крими-екшън-комедия-драма освен, че изцяло е снимана във Ванкувър, е и вдъхновена от истински хора и събития. Градът, който до скоро оглавяваше класациите за най-добър град за живеене в света, си има и доста тъмна страна, която е до болка позната на местните - войната между индоканадските гангстери. 

Филмът на Дийпа Мета, макар и на моменти шеговит, отразява до известна степен особеностите на сикх култура и процепите на общноста, през които млади момчета минават, за да изберът гангстерския път. Пунджабската мафия в Британка Колумбия контролира главно трафика на наркотици и оръжие и е основно концентрирана във Ванкувър и околията. След региона Пунджаб, метро Ванкувър е с най-голямото пунджбско население извън Индия (приблизително 250 000).  Съревнованието за територия между босовете на отделните групировки непрекъснато завършва с престрелки и убийства. 

За мнозина запознати, образът на главния герой Джийт Джохар (боливудската звезда Рандийп Худа) напомня на легендарният, безстрашен и безскрупулен подземен бос Бинди Джохар, който вилнее по тези места през средата на 90-те, но не остава дълго на престола след като е застрелян в нощно заведение през 98-ма, едва на 27 години. 

Дийпа Мета не влиза в детайли с факти около гангстерския живот на Бинди Джохар, но за сметка на това решава да разнообрази имиджа на мафиотите като разчупи стайлинга и заложи повече на визията на героите. И така на екрана изскачат the beeba boys (добрите момечета) на Джийт в пъстри костюми, които, верни за своя шеф, екзекутират наред не само за да отстранят конкуренцията, но и да получат уважението, което считат, че им се полага. Динамичен сюжет, много екшън, малко любов и предвидим край запълват 103-те минути на филма. На моменти актьорската игра издиша, а някои от сцените ми се сториха доста неубедителни, но какво пък стайлинга им, особено на Мани (Варис Ахлувалиа), беше впечатляващ. 

VIFF

Започна! Един от най-големите филмови фестивали в Северна Америка - Vancouver International Film Festival.  Над 375 филма от 70 държави ще бъдат излъчени през следващите две седмици.  За съжаление и тази година няма български филм, но за сметка на това съседните ни балкански държави са със силно присъствие. 

Филмите са набелязани. Билетите са купени. Очаквайте отзиви в следващите публикации.  

Музикално обсебване: Max Richter

Снимка оттук

Образът ми в различните социални мрежи е различен. Във фейсбук съм активен участник в кампании срещу социална неправда, дискриминация, расизъм, политическа грубост. Тук избягвам да споделям този аспект от възгледите си, предпочитам блогът да е пространство рефлектиращо върху културната среда, в която попадам. В инстаграм пък запечатвам всякакви моменти, които ми се струват интересни. 

В последните две-три седмици, покрай новините за бежанските вълни, направо останах емоционално изцедена и покрусена от огромното ксенофобско цунами заляло българската общественост. Направо не повярвах, че българина е способен на толкова изродено увълчаване и злоба. Срам ме хвана от собствената ми порода. По-лошото обаче е наличието на обществени личности, публицисти, светски имена, които целенасочено преувеличават или изменят факти в писмените си безредици, за да поляризират общественото мнение и да акумулират още овече омраза. За малка страна като България подобен тип писарушки са изключително опасни, не само защото имат широка аудитория, но и защото масовата дебилщина е заразна. Един каже някаква глупост и стотици повтарят като папагали чутото, без дори да проглеждат, разбират или осмислят чутото. Малко душевност е останала по българските земи, омразата е станала по-силна от любовта. Осъзнаването на тези факти много ме сломи, такива неща много присърце ги приемам и емоциите ми дойдоха в повече. 

Макс Рихтер е храмът, в който намирам утеха след емоционален пожар. 

В последните няколко месеца произведенията на британския композитор са последното нещо, което достига до слуха ми преди да заспя. Мигновено се влюбих в музиката му когато за пръв път чух прекомпозираните от него четири сезона на Вивалди. 

Ако името на Рихтер не ви звучи познато, не изключвайте възможността все пак да сте срещали негови произведения в многобройните филми, за които е композирал. Най-известните сред тях са “Waltz with Bashir”, “Shutter Island”, “Prometheus”. Музикалното му образование е тясно свързано с класическата музика, но творчеството на Рихтер е също толкова повлияно и от електронната музка. Преди да издаде самостоятелните си албуми сътрудничи с The Future Sound Of London и Roni Size. 

Последният му проект, чиято премиера беше на 4-ти септември, е истински музикален експеримент - 8-часова “приспивна песен”, наречена SLEEP.  В тази дълга класическа композиция Рихтер включва, струнни инструменти, пиано, електроника и вокали без текст. За зараждането на идеята за подобно мащабно музикално предизвикателство композиторът споделя, че е искал да създаде пауза бутон  за безспирния поток на информация, който ни залива постоянно, пространство, което се усеща като ваканция в ежеднението. 

Рихтер е уловил тънката нишка, с която да накара музиката да освободи съзнанието ви от ежедневното напрежение, да успокои нервите, да ви накара да се отпуснете и изтриете натрупаните негативи. Нещо като медитация, но без да се насилвате да си повтаряте разни мантри, просто натискате плей и затваряте очи. 

"Влакът за Емаус" от Теодора Димова

Любимо ми е да подарявам книги за празнични поводи. В зависимост от човека и вкусовете му внимателно подбирам подходящо четиво. Последно време ми се разнесе славата на добър селекционер и в летните месеци получих няколко запитвания от приятели за ваканционна литература. 

Също толкова обичам и аз да  получавам книжни изненади, макар и вкусът ми да е доста капризен на моменти, досега не се е случило книга подарък да остане неразгърната. 

С тази обаче ентусиазмът ми бързо утихна.  Не съм нейният читател, назорих се до 84-та страница от уважение към скъпата приятелка, която ми я подари. 

"Влакът за Емаус" е многопластов разказ за равносметката на един живот, преминал през изпитания и скръб… “ - така пише навсякъде в анотацията на романа, а многопластовия характер се изразява в наслагване на драма след драма, от която направо да те заболи главата. Теодора Димова безспорно е страшно талантлива и със сигурност ще потърся нещо друго от нея, защото има прекрасен стил и усет към литературата. Но нещата, които ме подразниха във “Влакът за Емаус” са  мрънкливото провлачване на сюжета, досадните трогателни отктовения на главните герои, предвидимите действия, липсата на въображение и оригиналност. Може би, ако авторката беше публикувала идеите си за църквата в есеистична форма, щеше да има по-голяма четаемост, защото наистина знае и има какво да каже по този казус.