"Изворът" от Айн Ранд

Единственият мотив, който ме подтикна да започна “Изворът” е архитектурата като главен сюжетен компонент на романа. Дадох на книгата най-високата оценка в goodreads, тъй като оценявам усилията на Ранд да създате толкова мащабно произведение, което дори и критиците й дочитат до край. Това е роман, който със сигурност ви препоръчвам да прочетете, дори и мнението ми по-долу да ви изглежда доста противоречиво.

Чисто литературно “Изворът” е увлекателно четиво от среден клас. Казвам това, защото освен, че сюжетът е лесно смилаем, а героите разделени на добри и лоши, Ранд не залага особено на литературните похвати в строежа на творбата си, а по-скоро на фактология и диалози между персонажите. Това, в моите разбирания, я доближава по-скоро до посредствеността, с която тя всъщност упорито се бори с романа. В никакъв случай не считам, че Ранд е посредствен автор, а по-скоро усещам липсата на старание за сметка налагането на собствените й философски възгледи. Казвам това, защото в развитието на характерите на героите не се наблюдава еднаквост - по този начин най-презряният, зъл и отрицателен образ (Елсуорт Тухи) за мен се превърна в най-любим, заради пълнотата на характера и времето, което му е отделила Ранд. Той е единственият образ, който чрез завършеността си не ми позволи да се зачудя за миг над скритите мотиви тласкащи действията му. Учудващо, най-недоразвит остава самият главен герой, най-положителния персонаж - Хауърд Роурк, талантлив млад архитект-идеалист, който се отличава от мнозинството такива не само със затворения си характер, но и с индивидуализма в разбиранията и въображението си. Съвършен професионалист и философ, чиито личностни качества обаче явно са дарени свише, тъй като Ранд е счела за ненужно да уведоми читателя от къде Роурк черпи всичките си познания. Със сигурност не от житейски опит. 

Установих, че харесвам романът единствено заради наивният романтизъм и архитектурните бележки, а не заради философските нагласи, които пропагандира Ранд. Образът на Роурк е особен и интересен, но за съжаление възможен само в един химеричен свят. Дори набеденият за негов прототип американски архитект Франк Лойд Райт не е отказвал поръчки от клиенти, за да защити идеалите си.  Егото на Роурк е толкова непоклатимо, че бъде ли имплементирано в реалния свят не би му дало никакъв шанс за прогрес. 

Архитектурата е висша форма на изкувство, чийто краен продукт е съвкупност от светогледа на няколко типа хора: предприемач-творец-изпълнител-потребител. Това е еластична верига от идеи и компромиси, която в крайната си форма е достъпна до всеки зрител, за да я съзерцава, критикува, обожава или ненавижда. Но от цялата верига архитектът е този, който е принуден да разрешава мъчитени проблеми и за да намери решение той аранжира идеи и образи, превръща се  в куратор на сценарии и решения, прилага мърдостта на съмнението, за да преобрази хаоса в последователност. Точно заради това ми се струва, че Ранд е изпуснала нишката.

“Обективизмът” на й ми се струва ирационален и е в пълен противовес с моите схващания, но няма да навлизам в темата, защото както е казал Алеко Константинов, “Разни хора, разни идеали”, всеки е свободен да тълкува и да се отнася към възгледите на Ранд според собствените си нагласи и отношение към закономерностите на човешката природа. 

   Сградата от снимките е Surrey Public Library с архитеркт Бинг Том.

Разколът в Обетованата Земя

  От седмица насам всяка сутрин преди да тръгна за работа си пускам в слушалките Balkan Beat Box. Въртя едни и същи парчета всеки ден. Харесвам ги много, но този път е различно. Слушам ги не защото веселите ритми карат балканската ми душа да подскача, а в знак на пълна солидарност и съпричастност към социалната кауза на групата - против на войната в Обетованата Земя. 

За тези от вас, които не знаят, Balkan Beat Box са израелска група силно повлияна от балканската музика (включително и българската).  Ритмите им са джипси-пънк, а текстовете им, в много случаи, са против политиката на израелското правителство срещу Палестина. Групата има непрекъснати клубни изяви и е изключително популярна в Севрна Америка, Европа и разбира се Израел. Антиполитическите настроения, с които е наситена  музиката им  не е само тяхна лична кауза, а и позиция на хиляди млади израелци. Сред тях е и моята приятелка Яел, която се опитва вече няколко години да намери политическо обежище в Канада, защото е против войната и отказва да участва във всякакви военни действия, включително и задължителната за всеки израелски гражданин годишна военна служба. 

   Преди два дни на стената си във фейсбук Balkan Beat Box отправиха следния апел:

  “As most of you already know, violence in Israel and in Gaza has reached a new low. We are extremely concerned and we call both sides to cease from military action and start real negotiations to resolve the conflict down to its deepest roots.”

Никой не ги послуша, а оттогава до сега конфликта ескалира още по-мощно. 

Както винаги така и сега до този момент нито Натаняху, нито бунтовниците от Хамас имат намерение сериозно да седнат на масата за преговори, а Обама се е бетонирал в мълчание и бездействие, тъй като част от данъците на американските граждани отиват за подпомагане военните програми и нелегалните строителства на Израел в Палестинските територии. Е, разбира се, не пряко, но като безвъзвратна годишна помощ на САЩ към Израел. Тази безвъзвратна помощ попаднала в каналите на покварената власт с изкривени от алчност идеали поразява най-уязвимите, тези които без да искат се оказват в центъра на събитията - там, където злополучно се приземява изстреляната ракета и разпръсва прах и смърт около себе си. Хора, които са затворници в земята, в която са се родили, лишени от най-елементарното човешко право - свободния живот. Според най-елементарната логична мисъл сред толкова сурово потисничество появата на бунтовнически организации е най-нормалното нещо. Нали и ние сме го преживели пет века и още го помним. 

 Трагедията, която пътува по тези земи вече няколко поколения не остава скрита за света. Все повече неправителствени огранизации, културни дейци, публицисти, професори и свободни граждани се включват активно в популяризиране  на проблема. 

Наскоро от неправителствената организация Ads Against Apartheid поставиха инсталация от банери на една от централните метростанции в Бостън. Проекта им, начечен “Една Дума”, красноречиво подчертава израелските злоупотреби и потъпкването на човешки права спрямо палестинците.

За кампанията си Ads Against Apartheid получават специално разрешение от MBTA (институцията отговаряща за градския транспорт) да окачат плакатите отразяващи истинската действителност в Близкия Изток.  Всеки банер е озаглавен с една дума, а в каре са описани факти и апел към минувачите, които на ден достигат 13 000. 

Едно нещо обаче обягва на Ads Against Apartheid, че от този неутихващ конфликт потърпевши са и самите израелци. Всеки гражданин на Израел е задължен да влезе в армимята за военна служба. Изключение правят само омъжени жени, хора с по-сериозни медицински проблеми и  ултра ортодоксалните евреи (по религиозни причини). Санкциите за тези, които искат да се измъкнат от военната служба за строги и сурови - невъзможност за намиране на работа, трудност при издаване на документи, следване в университет и т.н. И в двете страни на конфликта политиката на Израел безпощадно потъпква човешките права и свободи като отнема правото на избор. Не случайно в последните години в Обетованата земя се появи силно изразено антивоенно движение наброяващо най-вече  ултра ортодоксални (Хареди) евреи, които отказват да служат в армията. До този момент те са едва десет процента от населението на Израел, но са бързо разтяща общност, която се очаква в следващите 25 години да достигне до една четвърт от цялото население на Израел. Дори в този момент увеличаващият се брой на ултра ортодоксални граждани изправя страната пред финансово предизвикателство, тъй като най-тежкото последствие от освобождаването от военна служба е безработицата, пред която са изправени религиозните граждани, принудени да разчитат само на социални помощи. Оттук назрява и друг съществен проблем - недоволството на останалите израелци спрямо привилегията на религиозната общност. Заформя се един горчив вътрешен спор, а Израел, която често нарича себе си “най-демократичната държава в Близкия Изток”,  решава в полза на армията и налага ограничаване на броя на ултра ортодоксалните младежи, които могат да се освободят от военна служба. Тези които не успеят и откажат да се явят подлежат на издирване и затвор.  Затвор! Хареди изповядват ултра ортодоксален юдаизъм, според който евреите са обещали на Бог да основат държавата си Израел без насилие.

Упование, което е в пълно противоречие с установената от ционистите политика. 

Прогнозите не са обнадеждаващи за нито една от страните на конфликта - едните ще убиват насила, а другите ще бъдат убивани.  При всички положения и двата народа са обречени. 

И между другото.... книга!

 Отдавна не съм писала за книги. В последните месеци само събирам книги оттук-оттам, но така и не посягам към никоя от тях. Все се чудя от къде да почна, а когато убивам време в книжарницята все някое ново заглавие се изпречква на пътя ми с интересна корица или формат. Като например книгата на Ерленд Лу "Lazy Days"- джобен формат, но с твърди корици във винтидж стил, леко грапави с разстлана хипстърска графика на тях. Мъничка, лека, прилича по-скоро на тефтер, от колкото на книга, но изглежда толкова симпатична, че ми стана любопитно какво се крие зад този приветлив образ. Обърнах я и като видях цената я оставих обратно на рафта и си тръгнах. Не ми се даваха 20$ за книжка, която ще присъства в живота ми два-три часа. Пробвах да я издиря в библиотеката, но всички копия бяха разграбени, хипстърите ме бяха изпреварили и трябваше да чакам на опашка около две-три седмици докато дойде моят ред. "Забрави" - викам си, върнах се в кижарницата и я зачетох. Ходех и четях всеки ден в остатъка от обедната ми почивка, не толкова защото ми беше безкрайно интересна, а от някакъв магарешки инат в знак на протест срещу абсурдната й цена. Така я превърнах в първата си книга прочетена изцяло в книжарница, изпитах някаква безцеремонна гордост от това, че наруших сакралния обет автор-издател-книжарница-читател, защото съдържанието в никакъв случай не оправдаваше цената. Дадох си сметка, защо в тази книжарница все по-малко се срещат хора, които обичат книгите и защо първият етаж на книжарницата е изцяло посветен на стоки за дома - от плетени кошници, чаши и чинии до бижута, шалове и дамски чанти. 

Хората, които обичат книгите не пазаруват оттук, за тях има интернет. 

Но да се върна на норвежкия роман, който се оказа, както подсказва заглавието, неангажиращ, кратък и на моменти дори забавен. В по-голямата си част е диалог между съпрузи, които прекарват семейната си почивка в Германия. По едно време единият от тях, а може би и двамата изтрещавят и романа приема съвсем различен контраст. После идва краят. Нещо между Нотомб и Керет, но в много по-неузрял вариант. Ако ви се губи време, заповядайте!