Never Let Me Go

Благодаря на Киро, който подхвърли в битието ми този прекрасен филм.

Never Let Me Go е филмиран по едноименния роман на Казуо Ишигуро, чиято история е прекалено завладяваща и трогателна. За пореден път ставаме свидетели на безграничната сила на любовта, която приютява в обятията си всяко човешко същество, дори и тези, чийто живот е най-обречен. Never Let Me Go е разтърсваща история за чувствеността на човешката душа, силата на истинското приятелство и непреодолимата гибел в живота на трима млади хора.

И понеже сълзите безпощадно се стичаха по лицето ми, ще заключа, че филмът е доста тежък, но си струва да се гледа.

Спутник, Mоя Любов/Sputnik Sweetheart

Ако ви предстои ваканция и освен приятелската компания ви се прииска да посегнете към нещо по-интимно, но не толкова натоварващо със сложността си четиво, доверете се на Харуки Мураками и книгата му "Спутник, моя любов".

Грабна ме веднага щом я започнах. Дали защото съвременната японска култура е прекалено далече от мен или просто поради нестихващият ми интерес към азиатските народи, Мураками се намърда удобно в съзнанието ми и не ми позволяваше да оставя книгата. Авторът чертае паралел между две невъзможни любови срещайки съдбите на три самотни души, търсещи се и разминаващи се във времето и пространството, обитаващи измерението на самотата. Има нещо много мило и нежно в това романче.

Тъй като книжката е кратка няма какво повече да ви кажа, освен да ви приканя да я прочетете. :)

Романтичният Eгоист/The romantic Egoist

С носталгия ви споделям, че току-що привърших “Романтичният егоист” на Фредерик Бегбеде. Такова е настроението, понеже направо се пристрастих към тази книга, този автор, този стил...Иска ми се да приема свръх доза от всичко написано от него

Това е третата негова книга, която след края си ме кара да се чувствам така. Толкова ме обсебва, че за периода, в който я чета, тя се преврща в най-добрия ми приятел, домашният любимец, духовният гуру, интересният събеседник.

“Романтичният егоист” е личният дневник на Оскар Дюфрен, един от многото превъплъщения на Бегбеде. Чрез записките си в продължение на една година, той разкрива прямото си отношение към модерният свят и епохата, в която живеем. За пореден път жестоко нанизва светското общество на върха на своето критичното копие, иронизирайки живота на хай-лайфа, към който той самият принадлежи. Бегбеде описва и битието на една копнееща любов, в чийто утопичен спектакъл циничният критик играе романтик.

“Романтичният егоист” е една забавна житейска философия на новото време предадена чрез афористичния стил на автора. В нея няма нито една празна дума, всяко изречение е пропито от болезнена откровеност.

При мен кризата на оставащите сто настъпи петдесет страници по-рано. Знаех, че имам още да чета, но тъгувах защото рано или късно ми предстоеше да се разделим с Бегбеде, поне до следващата му книга.

Преди година във Франция излезе последната му литературна творба “Френски роман”, която нямам търпение да докосна с ръцете си, но за съжаление все още не е отпечатана на език, който лесно мога да прочета. Това е един сериозен и важен мотив за моето вятърничево изучаване на френски!

И тъй като на много моменти докато четях изпитвах екзалтирана радост, ето няколко откъса, чрез които ликувах до полуда.

“Забелязвате ли, че напоследък богаташите проявяват все по-лош вкус? Парите се превръщат в купища рокли с камъни по тях, в отвратителни на вид яхти, във вани с кранове от масивно злато. Днес бедните са по-елегантни от богатите. Благодарение на новите марки облекла като “Zara” или “H&M” безпаричните сладурани са хиляди пъти по-секси от фрашканите с пари крави. Излиза, че парите са най-просташкото нещо на света, понеже всички ги желаят. “

“Аз съм педал, който спи само с жени. Обичам иронията без цинизъм, трезвостта без нихилизъм, веселбата без чувство за вина, любезността без лицемерие, скромността без позьорство, щедростта без показност, ноща без самота, улиците без коли, щастието без скука и сълзите без причина.”

“Непрекъснато пускам шеги по повод пантеизма на Бьорк и нелепото положение на всички тези хора, струпали се в една католическа църква, за да чуят една исландка, която вярва само и единствено в снега. Ала когато тя се появи в криптата, гласът й изпълни с особено вълнение това място. “Музиката, казва Андре Марло, е мислещ шум”. Няма такова нещо: изобщо не е шум и при това не мисли нищо. Музиката е магия, която плаче. Мисля, че Бог не би се отнесъл враждебно към този езически концерт. Когато малката ескимоска мина непосредствено край мен между пейките, пеейки а капела “All if full of love”, вече изобщо не ми беше до шеги. Рядко ми се е случвало в живота да се окажа в такава близост до чудо. Накрая аплодисментите дълго не стихваха. Бьорк не е певица, а врата на възприятието.”

This is the Romantic Egoist by Frederic Beigbeder.

Unfortunately, I will not write about this book in English, because it seems that there is no English translation of it yet! Too bad!

Three Cups Of Tea/Три Чаши Чай

This book is a must read. Even thinking about it makes my emotions so evoked.

It tells the true story of a strong will, courage, compassion and kindness.

Written by Greg Mortenson and David Oliver Ralin, it follows closely the journey of the American Greg Mortenson, which real life adventure begins with a failure attempt to climb K2 summit in honor of his sister Krista who he had recently lost. Unable to navigate his way back to the camp he gets lost and at the end of his surviving strength a ray of rescue appears in front of his eyes in the shape of village men. He is saved and this salvation turns his path in a completely different, but significantly meaningful and humanistic direction.

I don’t wish to steal your relish while reading, so I won’t tell you anymore of the story. But if you let me, I would like to depict the impact Three Cups of Tea has on me...

This remarkable book is a word of Peace. But Peace beyond world models speech, billionaire charities or United Nations deeds. This is one man’s mission to promote peace in the most desolated and remote regions on Earth, these of Pakistan and Afghanistan.

From the beginning of the book to the end Greg Mortenson remains as a very modest, but completely dedicated on children’s education being. Guided by his promise and the image of countless, full of hope innocent eyes, he goes far beyond our definitions about altruism, generosity, loyalty and strong belief.

Despite the fact the author (David Oliver Ralin) doesn’t write much about Greg’s feelings and emotions, I can’t for a second feel affected, because I have the sensation that this is what Greg’s will is - no attention to his personality, but only to his humanitarian deeds.

This splendid reading describes in details about the Muslim culture and traditions in the regions Mortenson works, his relationships with the local people and the poor promises and lost hope American government gave to their nation. All his projects are funded by contributions from his books (Three Cups of Tea, Stones Into Schools), his speeches and his readers good-will donations.

It is a shame for the current American president Obama to hold a Noble Peace Prize for ending a killing and destroying war in Iraq and starting it in Afghanistan.

The real American hero is this humble man from the book, who gained Peace among the Muslims with his love, compassion and respect for the Islamic culture.

for more information either read the book or visit www.ikat.org

* * * *

"Три Чаши Чай" трябва да бъде прочетена. Дори сещайки се за нея куп емоции се надигат в душата ми.

Разказва истинска история за силна воля, кураж, съчувствие и добрина.

Написана от Грег Мортенсън и Дейвид Оливър Релин, проследява от близко житието на американеца Грег Мортенсон, чието истинско приключение в живота започва след неуспешен опит да изкачи връх К2 в памет на сестра си Криста, която наскоро е загубил. Неспособен да разпознае пътят обратно към базовия лагер се загубва и към края на силите си лъч на спасение се появява пред очите му във формата на няколко селски мъже. Той е спасен, но това спасение обръща житейския му път в напълно различна, но изключително смислена и хуманна посока.

Не желая да си присвоя насладата ви от четенето, затова няма да ви кажа нищо повече. Но ако ми позволите, бих описала въздействието, което "Три Чаши Чай" има върху мен.

Тази удивителна книга е приказка за Мир. Но Мир отвъд речите на световните моделки, милиардерските благотворителности или делата на ООН. Това е мисията на един човек да подържа мира в най-безлюдните и отдалечени райони на Земята, тези в Пакистан и Афганистан.

От начлото до края на книгата Мортенсън си остава много скромен, но изцяло отдаден на детското образование човек. Воден от своето обещание и образа на безброй изпълнени с надежда невинни очи, той отива далеч отвъд нашите представи за алтруизъм, преданост и силна вяра.

Въпреки че авторът (Дейвид Оливър Релин) не пише много за чувствата и емоциите на Грег, за миг не мога да се почувствам засегната, защото имам усещането, че точно такава е волята на Мортенсон - да не се набляга на неговата личност, а само на хуманните му дела.

Това векилолепно четово описва подобно мюсюлманската култура и традиции в регионите, където Грег работи, отношенията му с местните и жалките обещания, които амриканското правителство им е дало.

Всички негови проекти са финансирани от скромни дарения, процент от продажба на книгите му, лекциите, които изнася или добрата воля на читателите.

Срам е за настоящия американски президент Барак Обама да притежава Нобелова награда за мир за приключването на унищожителна война в Ирак и започването на същата такава в Афганистан. Истинският американски герой е този скромен човек от книгата, които постигна мир сред мюлюлманите със своята любов, велокодушие и уважение към ислямската култура.

За повече информация прочетете книгата или посетете www.ikat.org

Poetry in the underground

Here is another thing that touched me and found a place in my thoughts.

I got this MetroCard in New York City last fall when I did my daily trip to China Town. When I sat in the underground train, besides the German-Chinese tourist with whom we exchanged a few nice words and lots of smiles, there wasn't anything else interesting to look at or do, so I was flapping this card in my hands until I saw there was something more than a sentence written in the back of it. When I brought all my attention to the small letters I could actually read a piece of a beautiful poetry which of course captured immediately my mind and took it to my dreamlands. This little surprise in my hands instantly awoke my imagination and guided my observations of the place I was to a completely different direction.

And now let me quote what I found in the back...

"My heart burns in flames of sorrow

Sparks and smoke rise turning to the sky

Within me, the heart has taken fire like a candle

My body, whirling, is a lighthouse illuminated by your image"

written by: Mihri Khatun (15th-century female Turkish poet) Ottoman Lyric Poetry

I totally wonder now how come in the classes of Theory of Literature or Literature at the University we never discussed anything about Ottoman Lyric Poetry, indeed we were five hundred years part of it!

It seems that recently I have been impressed a few times from Ottoman Culture, where some people would strongly argue that there is no such thing.

Anyways, I still have a little hope that all MetroCards come with small poetry notes in the back. I remember two years ago I read somewhere that in Paris at almost all metro stations have been installed book machines and for the price of 2 euro you can by a pocket size classic novel. I found this pretty impressive, because I fully support the idea that culture and art have to be everywhere around us to brighten our minds and enrich our souls.

Ето още нещо интересно, което случайно се появи в живота ми.

Сдобих се с тази карта за метро миналата есен докато се шляехме из Ню Йорк и ни хрумна идеята да хванем метрото и да се изтърсим в центъра на Чайна Таун. Докато се возих в подземния влак, освен немско-китайските туристи, с които разменихме няколко приветливи изречения, нямаше нищо интересно за правене или гледане, та поради тези, крайно отегчителни обстоятелства, картата непрестана да се угъва и разхожда из пръстите ми.

Когато отново забелязах, че все още е в ръцете ми се вгледах в нея и установих, че нещо повече от изречение е написано на гърба й. Насочих цялото си внимание, за да разчета думите и с изненада открих, че това е кратко стихче, което моментално отведе съзнанието ми към страната на мечтите. :)))))))

Тази малка изненада в ръцете ми напълно събуди въображението ми и насочи наблюденията ми от мястото, където се намирах в напълно различна посока.

Сега ще се опитам да ви преведа стихчето и тъй като никога не съм превеждала поезия, моля да ме извините, ако измайсторя пълен литературен провал, понеже на английски звучи много красиво. И ако не ви досрамее, предложете ми своите варианти за превод :)

“Сърцето ми гори в пламъци от горест

Искри и дим към небето се издигат

В мен, сърцето взело е огъня както свещ

Тялото ми, завъртайки се, е фар осветен от твоя образ”

Михри Хатун (турска поетеса от 15-ти век), Османска Лирическа Поезия!

И тук е мястото да споделя, че това, което осъзнах в момента, в който видях автора много ме огорчи. Тези разсъждения няма да ги споменавам в английския превод, тъй като считам, че те са повод за дискусия сред българи.

Предполагам, че заради нараненото честолюбие от пет вековното турско робство, в България не се изучава турска литература, което донякъде оправдавам. Но историята е история и за да добием ясна представа за събитията на времето, тя трябва да е пълна. В никакъв случай не одобрявам действията, които са предприемани за експанзия на Османската империя, още повече унищожителният погром, който са нанесли на не-ислямските народи. Но все пак някаква култура е разцъфтявала там и да сме в невидение за нея е чиста проява на национално малодушие.

Но както и да е. Бих искала всички карти за транспорт да идват с малки стихчета на гърба. Спомням си преди две години четох, че в Париж по по-възловите станции на метрото са инсталирали книгомати и за цената от две евро можеш да си купиш джобен формат на класически роман. Намирам го за доста впечатляващо, тъй като напълно подкрепям идеята, че културата и изкувството трябва да са навсякъде около нас, за да просветляват умовете и да обогатяват душите ни.