Започнах да разбирам защо толкова много ми се четат книги и защо като побесняла препускам от книга на книга и се надпреварвам със себе си да погълна все повече мастилени мисли. Колкото повече чета толкова повече пред мен се материализира като бетонен стълб крилатата старогръцка фраза “аз знам, че нищо не знам”, и колкото повече научавам, толкова повече осъзнавам, че светът е бездна от знание и със сигурност един живот не стига за да го изучиш или опознаеш цялото.
Поредният пример е сборникът с разкази на Ма Дзиен “Изплези си езика”, който така ми разлюля представите за Тибет, че с ругатни изритах наивните си представи за преобладаващото дълбоко духовенство по хималайските земи.
Скоро след като се появява в родния Китай, сборникът е забранен и “претопен”, а Ма Дзиен е обявен за персона нон грата. Напуска Китай и продължава да пише. В международните литературни среди творчеството му се възприема с интерес, а след романа му “Майсторът на фиде” (Жанет 45) френското списание Lire го нарежда сред 50-те най-значими автори на света.
Вече се досещате, че нещата, за които Ма Дзиен пише не са удобните за китайския режим локумени залъгалки, а свирепи действителности на осиротелите от човечност хималайски земи. Разказите в “Изплези си езика” са само пет, но тъгата в тях е достатъчна и всепоглъщаща. След последния ви идва да пратите по дяволите ваджра посвещението, ритуала кармамудра и цялата дивотия с духовното усъвършенстване.
“Изплези си езика” е покъртителен сборник, добре написан, внимателно преведен и артистично оформен. Тези пет разказа за живота в Тибет са като отрезвителен шамар срещу невежеството на Западния човек и идиотското му прехласване по свещените земи на будизма. Ма Дзиен направо хвърля бомба и взривява всички наивни представи за доминиращата духовност на тибетския регион и вместо това разкрива дивашката и примитивна природа на клетниците по тези земи с безкомпросни и сурови житейски пейзажи.
