Трябва да си призная, че едно от любимите ми четива е политически ориентираната литература. Сред предпочитаните жанрове ми е журналистическата публицистика, обичам да обхождам реалностите, които хора като Наоми Клайн, Барбара Демик, Блейн Хардън, Светлана Алексиевич изследват и пренасят в слово. На фона на световната политическа картина, в която все повече се наблюдава застрашителен подем на безцеремонна демагогия, журналистическите разследвания, бележки и записки са ответния удар срещу политическото лицемерие и интереси. Четвъртата власт, както навремето Емил Зола нарича журналистическото разследване, в едно идеално демократично общество е мерилото за правда и отговорност срещу властимащите. Следейки, не без известна доза отчаяние, случващото се по света, не мога да не отбележа признателността си към онези интелектуалци дръзнали да се противопоставят на режимите, неправдите, неравенствата, спекулациите, не само защото отразяват болезнеността на една безпристрастна действителност, но и защото те пишат историята. А историята е важна, защото непрекъснато се повтаря - световни войни, диктатури, лагери, масов глад… Погледнете днешните Турция и Венецуела, не са ли същинско отражение на СССР и Северна Корея респективно?
Людмила Улицка не е разследваща журналистка, пише художествена литература, но е дисидент на комунистическия режим в Русия и гласен анти-Путин активист. От типа деец на културата, който най-високо ценя, тъй като творбите й са предимно политически ориентирани. Улицка е от поколение съвсем обездвижено от комунистическия режим, до толкова че вдъхновението й за последния й роман “Голямата зелена шатра” се разстила на близо 600 страници. Романът е посветен на дисидентите от пост сталиниска Русия, фокусът е насочен върху трима приятели - Иля, Мика и Саня, чийто живот Улицка детайлно разглежда. Трите момчета още от ранна възраст се вдъхновяват от любимия си учител и се увличат по литературата. Опознавайки одобрените от режима руски класици, засиленият им интерес към нови хоризонти на мисълта ги води до забранените произведения на Борис Пастернак, Александър Солженицин и други автори осмелили се да пишат за машинациите на властта. Оттук, както може да се досетите, реалността пред очите им вече няма да е същата, а пътищата, които ще поемат в живота неизбежно ще са свързани с пасивен или активен противоправителствен активизъм, неприятности, арести и разпити в КГБ.
Докато схвана разказваческия похват на Улицка ми се наложи да преполовя книгата. Главни герои докрай си остават тримата приятели, но авторката, за да подчертае с дебелата си линия абсурдните деяния на държавната управа, вкарва историите на още десетки дисиденти, кръстосали пътищата на главните герои. Техните микроистории не са в хронологична подредба и поради честотата имената на второстепенните присъствия в романа трудно се помнят. Забележителното в случая е, че тези досадни като задънена улица разклонения на сюжета всъщнст са не по-малко достойни да бъдат поставени редом с тези на главните герои, защото всяка история заслужава да бъде чута, уважена и изживяна.
Често се чудя дали съществува някаква реципрочност между култура и политика и като най-голям прецедент в тези разсъждения визирам Русия. Страната, която е с мащабен принос в световната култура, но в същото време политически затлачена и парализирана. В тази светлина вместо финални думи ми се иска да споделя разсъжденията на Улицка върху тази проблематична тема.
“Накрая бих искала да кажа още нещо: аз живея в Русия, аз съм руска писателка от еврейски произход и с християнско възпитание. Моята страна днес е обявила война на културата, обявила е война на ценностите на хуманизма, на идеята за свободата на личността, на идеята за правата на човека, изработвана от цивилизацията през цялата й история. Моята страна е болна от агресивно невежество, национализъм и имперска мания. Срам ме е за нашия парламент – невеж и агресивен, срам ме е за правителството – агресивно и некомпетентно, за ръководителите на страната, поклонници на силата и хитростта, представящи се за супермен, срамувам се за всички нас, за народа, изгубил нравствените си ориентири.
В Русия културата претърпя жестоко поражение и ние, хората на културата, не можем да променим самоубийствената политика на нашата държава. В интелектуалното съобщество на нашата страна бе извършен разкол: отново, както в началото на века, срещу войната застана малцинството. Моята страна всеки ден приближава света към нова война, нашият милитаризъм вече е изострил нокти в Чечения и Грузия, а сега тренира в Крим и Украйна. Сбогом, Европа, боя се, че никога няма да ни се удаде да влезем в европейското семейство на народите. Нашата велика култура, нашите Толстой и Чехов, Чайковски и Шостакович, нашите художници, артисти, философи, учени не успяха да обърнат политиката на религиозните фанатици на комунистическата идея в миналото, нито на алчните безумци днес.” ( Източник www.kultura.bg)
