Café de Flore

Идеята за този филм я гепих от блога Горуна и с голяма изненада установих, че той е не само канадски, а дори е на режисьора на C.R.A.Z.Y.  и идва от френска Канада. За недотам обширния си опит с канадското кино съм установила, че квебекарските филми са много близки до европейското кино. Нищо общо с Холивуд и Слава Богу! 

Но все още съм боса с канадската култура, а под носа ми непрестанно се провеждат всякакви интересни фестивали и събития с известни и не толкова известни личности. Споменавам това защото не отдавна "Café de Flore" спечели ванкувърската филмова награда (Vancouver Film Critics Circle 2012) за най-добър филм и най-добра женска второстепенна роля в канадски филм (Хелен Флорент). Актрисата в главната женска роля, Ванеса Паради пък спечели квебекската награда Junto 2012 за ролята си във филма. 

"Café de Flore" ме впечатли с оригиналния си сюжет и безкомпромисната съдба на героите, филм, в който няма добро и зло, всичко е добро, дори и да ни наранява...

Много съм доволна, че Канада има провинция Квебек, която се отличава с доста прогресивно развитие в културно отношение, от колкото останалите провинции. Монреал е много магнетичен град, който освен че привлича с чара си и вдъхновява с атмосферата си...

Sulfuric Acid in the Thrift Store

Само на две пресечки от сградата, в която живея има един Thrift Store , в който не пропускам да се отбия всяка седмица. Трифтовете, за които ви разказвам са верига магазини за стоки втора употреба на християнската организация Армията на Спасението. Накратко Армията е организация с благотворителна цел, която подпомага хората в нужда по света. Тяхната дейност не е насочена само към най-бедните части на света, но и към бедните хора в развиващите се страни. Имат най-различни програми за подпомагане на хора в нужда и често посредничат на същите тези хора като насърчават социалното им интегриране, помагат ги в борбата с наркотична и алкохолна зависимост, съдействат при домашно насилие и злоупотреби и т.н. Една от интересните им стратегии са Трифт магазините. Те са изцяло на дарителска основа, хора оставят ненужните си вещи и други хора ги купуват на много ниски цени. Изключително ниски. В магазините се продава каквото се присетите, дрехи, обувки, посуда, картини, мебели, сувенири, джунджурии, книги, бижута, всичко! Цената на книгите е между 1 и 3 долара. Излишно е да ви казвам, че вече съм напълнила библиотеката си, и то все с търсени от мен заглавия. 

Наскоро при поредното ловуване на книги гледам от един рафт ми намига Амели Нотомб. Без да се колебая я добавих към купчината покупки и айде обратно към нас. Точно за този роман, "Сярна Киселина" не бях чувала, но понеже последната година изчетох няколко книги на Нотоб, реших с него да започна, предполагайки горе-долу какво да очаквам от авторката.

Е, този път тя надмина очакванията ми. По-голяма покруса от прочетеното скоро не бях изживявала. Много се разочаровах и изпитах искрено презрение към авторката, че си позволява така неблагоразумно да бъде на приливи и отливи. Най-накрая прозрях колко болезнена може да бъде графоманията на авторите за нас читателите. Никога не съм одобрявала обета на Нотомб да издава по една книга всяка година. Таланта има нужда от почивка и точно плоскостта и бездушието на  "Сярна Киселина" е доказателството за това. Вярвам, че за продажбите на тази й книга Амели е залагала на името си, но не и на съдържанието на творбата.

Характера на романа е тъмен и антиутопичен, действието се развива в бъдещето, а телевизионните риалити шоута до такава степен са се изродили, че за да привличат все повече зрителска аудитория търгуват с живота на участниците. Участниците в риалитито не се избират чрез кастинг, а на принципа на случайността. Сценаристите отиват в един парк и избират на посоки, без право на глас, избранниците са тикнати в нещо като затвор, където всеки ден са подложени на тежка физическа работа, а зрителите наблюдават и чрез гласуване решават кой да изпратят на сигурна смърт. Сред затворниците има една млада, красива и умна жена, която печели симпатиите на част от останалите затворници, зрителите и дори надзирателите на затвора.  Една от надзирателките се влюбва в нея и се заформя една интрига на изпросена любов в замяна на малко милостиня и ала-бала. Накрая надзирателката, обезумяла от любовта си към затворничката организира революция в затвора и освобождава всички.

Книжката е малко по обем и всичко това е скалъпено на две на три, все едно авторката е яла филия с лютеница и са й били омазани ръцете.

Кулинарията в киното

Напоследък ми е едно такова мързеливо и ми се гледат най-вече развлекателни филми. От този жанр са ми най любими кулинарните филми.  Става ли въпрос за приготвяне на храна, кухни, ресторанти, вниманието ми е заковано на телевизора. За такава ненаситна лакомница като мен, такива сценарии са истинско блаженство. А видя ли и един от любимите си актьори, Жан Рено, слагам и диоптера за по-ясна картина.

"Comme un chef" ("The Chef", 2012) ни сервира перипетиите в живота на двама готвачи, единия гранд-майстор (Жан Рено), другия аматьор с невероятен усет за голямата кухня (Микаел Юн). Съдбата ги среща в момент, в който и двамата са на ръба на отчаянието. От това ново приятелство следват редица комични ситуации и много експерименти в кухнята - типична френска комедия. 

Френското кино винаги е много фино. Там няма излишъци, ненужни кадри, глупави майтапи. Дори и в най-безобидните комедии има много изисканост и вкус, а като прибавим и снимките на открито, тогава романтиката идва дори без да е поканена. 

Вярно, не казах много за филма, но той не е и кой знае какво, просто е забавен. Играта на Микаел Юн много ми напомня на тази на великия Луи дьо Финес, а за Жан Рено какво да кажа, страхотен както винаги!

Ако и у вас понякога се събужда по някой заспал гастромон, то задължително не пропускайте и останалите филми в същата тематика:

Soul Kitchen - Немски филм на режисьора Фатих Акин. Най-любимият ми. Толкова ми е любим, че мога да го гледам всеки ден. Страхотен саундтрак, актьори и изпълнение. 

Dieta Mediterranea - Испански, много свеж. Готини актьори, нестандартна и забавна история.

Julie & Julia - Американски филм за живота на Джулия Чайлд. Въпреки прекрасната игра на Мерил Стрийп, филма няма онази първична страст на горните три.

Мила Мерилин

Получих "Мила Мерилин" като подарък от скъп приятел. Винаги си чета подаръците, независимо дали са ми по вкуса, или не.  Ако не беше така, с оглед на корицата, никога нямаше да посегна към точно тази книга. Установила съм, че книги със снимки на самия автор на корицата ми действат много отблъскващо, дори и когато снимката е отзад на книгата много ме дразни и се старая да не я поглеждам поне докато не завърша книгата. 

"Мила Мерилин" си има две авторки, Люси Сланева и Ваня Щерева, които съоветно заемат местата на главните героини. И двете са влюбени в един и същ мъж, който разбива сърцата им след като внезапно... умира. Общо взето малко екшън, малко драма, след което се заформя едно истинско приятелство между мадамите, което на фона на обстоятелствата стои доста наивно, но какво пък, в художествената литература всичко е възможно. Идеята е, че Мила и Мерилин през цялото време пътуват към себе си, преосмисляйки животите си и черпейки вдъхновение една от друга променят изначалния си облик.

Това е книга, която по никакъв начин не те обременява със сложността си, но по-скоро ти дотяга с наивността си. И когато в заключение спомена, че жанра е чиклит мисля, че ще ме разберете. 

;)

Реалността през очите на Уелбек - "Платформата"

При Уелбек няма средно положение. Или ти влиза под кожата, или го мразиш. Настроенията в романите му са откровено депресивни, героите интровертни самотници, чието съществуване е тласкано от сексуалната потребност. Страниците са залети с описания на секс сцени, чиято вулгарност обаче изискано дефилира от страната на благоприличието. Поне за мен.

"Платформата" много ми напомня на "Чужденецът" на Камю. Героите и на двата романа имат напълно идентична прилика, с тази разлика, че Мишел от "Платформата"е героят на нашето време, в малко по-завършен вид, съвременния клонинг на "Чужденецът", самотният чиновник, който по средата на апатичното си съществуване среща любовта. И каквито и хоризонти да им открие тя, пътят им винаги завършва в самота.  Ще поставя край на този кратък паралел, защото честно казано, след като завърших "Платформата", "Чужденецът" ми се стори детска приказка.

В "Платформата" потъваш. Уелбек притежава гениалната способност да описва с беззвучна лекота сивите нюанси на реалността. Обожавам естествения такт, с който ни поднася образа на секс-туризма - хедонистичната природа на секса, сред чиито убеждения сцените на интимност се наместват съвсем инстинктивно. Дори след толкова много похот не се чувстваш осквернен и омърсен, защото сред похотта има любов, нежна и всеотдайна. 

Освен двигателя на насладата, в "Платформата" се редуват идеите на автора за женската еманципация, политико-икономическите отношения в корпоративния бизнес, възприятието на връзката страдание-удоволствие и нихилизмът към исляма. Уелбек вежливо пресява буците на съвременното общество през ситото на философската си идеология и умело ни замерва с тях в романа си. Без да ни наранява, защото нещата са точно такива и това е ясно на всички.

Мишел Уелбек е разкрепостен в представите си и освободен от всякакви задръжки във възгледите си, затова в романите му силно присъства присъщата му скандална откровеност - това ми е най-любимото усещане, когато го чета. 

"Слепота" от Жозе Сарамаго

В момента, в който започнах "Слепота" бях сигурна, че няма да я завърша. Герои без имена, странен стил - няма разграничения на пряка реч, стори ми се, че жестоко злочестие се е спуснало над тази книга и всичко потъва в мрак. Светъл мрак. 

Незнайна до сега епидемия, наречена "Бялата болест" покорява зрението на хората, но вместо да го хвърля в мрак го превръща в млечнобяла нищета. Постепенно все повече и повече хора са заразени...И колкото повече се заразяваха, толкова повече се увеличаваше интересът ми към романа. Веднага изхвърлих на боклука първоначалното ми убеждение. 

Въпреки жестокостта и отвращението на описаните събития, в "Слепота" има нещо много пленително, много човешко и много милостиво. 
"Бялата болест" постепенно поразява всички хора, но една жена сред слепите все още вижда. И както тя е очите на всички останали, така тя бе и светлината за мен, която не ми позволи да се отчаям докато преминавах през тъмните коридори на романа. Този единствен образ се превърна в основната ми причина да прочета романът до край. Защото тази жена е всичко, което сме забравили да бъдем. 

Сарамаго с лекота възхвалява онзи чистия, истински алтруизъм, който рядко виждаме, защото просто сме слепи за него....

Ако сте чели "Ловецът на хвърчила" и ви се е сторила тежка, то помислете дали да започнете "Слепота", считам я за по-тъжна и по-реалистична, но доста по-значима. 

Ако ви мързи, няма страшно! Романът вече е адаптиран и за големия екран и по мое мнение не се е получило никак зле. Мятам трейлъра за всеки случай. :=)