"Ние, удавниците" от Карстен Йенсен

“Понеже историята е твърде хубава, за да мълча. Ей това им е забележителното на хубавите истории - че не ти носят никакво удоволствие ако ги пазиш само за себе си.”

Затова и аз да ви кажа колко чудесен, изключително чудесен е този роман! Добрата новина е, че е 820 страници, лошата е, че много бързо се изчитат. “Ние, удавниците” е колкото морски и прикюченски, толкова и исторически и епичен. Роман, който циментира и овековечава легендите за човешките колони крепили малкото датско градче Марстал будно на картата на света. 

Историческата линия на “Ние, удавниците” обхваща стоте години преди края на Втората световна война, период принадлежащ на почти четири поколения марсталски моряци, чиито чудати и разнообразни истории, събрани в такъв величествен мащаб, няма как да не повлекат, като мъртво течение, читателя, но не към дъното, а навътре в морето, далеч отвъд хоризонта. 

Пътешествията и премеждията сред голямата морска шир са знакови за романа. Хронологията започва от чешита моряк Лауридс Мадсен и безсмътните му ботуши, следва детството на синът му Албърт, разказът за което моментално ми припомни онази група сурови дечурлига от филма на Михаел Ханеке “Бялата лента”, но за разлика от тях Албърт има морето, което ще го избави от бичът на безмилостния учител. По-късно към мореплаването ще се присъедини свитото момче Кнуд Ерик, почти доведен син на Албърт, а след него може би и Блутуут - подареният син на Кнуд Ерик, съдбата на който е отредила да се роди в голямото студено море. Поколение след поколение мъже, в чиито вени не тече кръв, а морска вода. 

Карстен Йенсен е роден в Марстал и е син на моряк. Благодарение на архивите от марсталския музей на мореплаването, градските легенди и даровитото си слово е издигнал този литературен колос за родния си град, трибют, който е дар и наследство не само за Дания, но и за всички онези, чийто живот е свързан с плаването по вълнистите води на сините морета. За този роман няма пол, възраст или сезон, толкова е универсален.  Стилът на Йенсен е увлекателен, историите вътре завладяващи, някои те карат да настръхнеш от ужас, други - да въздъхнеш от умиление, трети - да озъзнаеш колко безпощаден, но и вълнуващ може да бъде животът на мореплавателя. 

Преводът е майсторска работа на Мария Змийчарова. 

"Животът, гледан отдолу" от Димитри Ферхюлст

“Нашата интелектуална индивидуалност бе деградирана до тази на дресирани блеещи овце,но ни бе оставено мъчително съзнание за положението, в което бяхме. Ние виждахме, че нашите професори, между които учени с международна известност, хора с голям авторитет, се бяха свили в академичните си черупки и като че ли страдаха от още по-голям страх.”  

“Не зная друга политическа религия, която да е въздействала така силно върху низките човешки инстинкти и страсти и да е поощрявала така всестранно човешките пороци, както прави това комунистическата идеология. Настъпиха времена, когато се искаше човек да изяви себе си единствено чрез правене на зло, което се оправдаваше като диалектическа необходимост на партията. И тъкмо в правенето на това зло, в причиняването на болки и страдания на другите, някои хора у нас разбраха, че могат да изпъкнат в живота на обществото, за да се издигнат, може би и да получат място в историята. “

 Това по-горе са думи на Георги Марков (“Задочни репортажи за задочна България” том 1, изд. “Сиела”, 2016), чието силно отражение забележимо се долавя в колоните на романа “Животът, гледан отдолу” на белгийския писател Димитри Ферхюлст. Не знам до колко последният е познавал Георги Марков или е черпел познания за българската комунистическа действителност от устни преразкази на потърпевши, но брилянтно е уловил и преразказал характерните черти на времето. 

Героинята му, Лилия, е шармантна госпожа от знатен софийски род, чиито плещи отказват да поемат потискащия личността товар на политическата идеология. От диктатурата върху индивидуалността я спасява литературата. Съпругът на Лилия обаче, Антон - писател и драматург, не успява да избегне набезите на режима върху самобитността на твореца и бива трайно  осакатен от политическата власт. Дали заради интелектуалното покушение върху съпруга си, или просто от дълбока признателност и любов към литературата, Лилия решава да заличи от българският книжен пазар романите на богът на комунистическата литература, Михаил Шолохов. Планът й за действие е повече от оригинален, забавен и всъщност работещ. И Лилия и Антон са бунтари срещу режима, всеки поотделно намира начин да се изхрачи на титаничния натиск на властта, бунтове им са тихи, но дълготрайни. 

Все по-любопитно ми е да разбера какво е вдъхновило този белгиец Ферхюлст да позиционира действието на романа си в България. Изненада ме колко съвършено е успял да вникне в сърцевината на българския социалистически реализъм и в някакви си миниатюрни сто страници със завидна лекота е синтезирал най-съществените и мъчителни абсурди на соца, че и някои по-значителни скорошни събития - от лагера Белене до протестите срещу назначаването на Пеевски за шеф на ДАНС. 

“Всяка вечер през лятото на 2013 година Лилия поемаше като остарял параден кон по внушителния булевард “Тодор Александров” към парламента, където с присъщата си миролюбивост и жизнерадост скандираше лозунги срещу демократично избраното, но пак комунистическо правителство. Ръководителите на страната танцуваха по свирката на мафията и тънеха в шуробаджанащина, корупция и дилетантство. Възроди се тенденцията за потъпкване на свободното слово. Протестните маршове започнаха още през февруари и се провеждаха всяка божа вечер, ала тъй като не се проля и капка кръв - или просто защото България, страна, чийто основен продукт за износ, бяха кривите краставици, не беше никак интересна зад граница, - събитията останаха извън полезрението на международната преса. Жалко. Светът пропусна да види как вечер след вечер този протестен марш събираше на едно място младоци като питбули и старци като кентаври, последните - снишили се до размерите на понита, но въпреки това грациозни: долната им половина - на липицански коне, а горната - на дами с уклон към пушенето, в чието музикално цвилене можеха да се различат великолепни ругатни.”

Макар по-голяма част от действието на “Животът, гледан отдолу” да се развива “по онова време”, тоналността на романът е ведра и чистосърдечна. Ферхюлст използва силни дози дружелюбен сарказъм, с който смекчава донякъде смазващата и изсушаваща личността доктрина на тоталитарния режим. Кратък, забавен и отличен роман.  (less)

Под въздекствието на романа и аз, подобно на Лилия, си възлагам мисия, но в обратна посока - да убедя повече хора да прочетат романа. Важно е, защото за налагането и животът по комунизма в детайли все още не се учи в училище, поколения израстнаха с нулеви знания за ужасиите на този период. 

"Животът, гледан отдолу", изд. "Жанет 45", превод Мария Енчева, корица от ненадминатата Люба Халева.