Дълго, много дълго, чаках да излезе на български “Един френски роман”. През това време все се чудех кой ли е истинският Бегбеде, колко ли от себе си ще разкрие и дали ще ми хареса образът на най-откровената му същност.
Да, това е Бегбеде, който познавам от предходните му остроумни, саркастични и закачливи романи, но точно тук читателя е нужно да притъпи очакванията си и да забули досегашния образ на автора.
Бохемът на френската съвременна литература е задържан за употреба на кокаин на обществено място. Едва ли подобно събитие би предизвикало изненада в обществото, но за потърпевшия времето в ареста се оказва преломен момент. Лишен за 36 часа от ежедневните си удоволствия Бегбеде се изправя пред своето укриващо се досега алтър его и започва усърдно да дълбае в спомените си изграждайки онтогенезата на своето съществуване.
“Споменът изникна от само себе си - достатъчно е да си затворен и детството веднага изплува. Може би това, което вземах за амнезия, свъщност бе свобода.”
По-горе ви споменах, че за този автобиографичен роман е нужно да притъпите очакванията си. Със сигурност ваши приятели и познати могат да разкажат къде къде по-интересни и вълнуващи житейски преживелици от тези на хленчещо френско аристократче, но тук съдържанието не се измерва в описаните събитията, а в интимността, с която са споделени. В живота си човек винаги се натъква на момент, в който изпитва потребност да говори прямо за страховете и копнежите, от които стремглаво се опитва да избяга.
“Тъй като прекарвах много време пред телевизора, започнах да следя американските сериали, за да видя баща си, защото нали “работеше в Ню Йорк”. Въобразявах си, че ще го изненадам на ъгъла на някоя сграда, ще го видя да излиза от ресторант, да се качва в лимузина, оправяйки възела на врътовръзката си между две делови срещи. Ню Йорк ме осведомяваше какво се случва с пренатоварения ми баща. Издигащата се от тротоара бяла пара, ръждясалите външни стълби, премигващите неони на хотелите, полицейските сирени, висящите мостове… това бе домът на баща ми. Баща ми бе детектив Маникс или героят от “Мисията невъзможна”, чийто магнетофон “ще се самоунищожи след пет секунди”. Мислено го придружавах в онази Америка, в която никога не бях стъпвал. Бях нюйоркчанин като него, нощем сънувах фантастични огромни небостъргачи и как се разхождам за ръка с баща ми, който ме водеше на кино, където ядяхме пуканки, махахме на някое жълто такси, а между две срещи нямах нищо против да го чакам във фоайето на някой скъп хотел или в коридора на климатизиран офис. В този американски филм, който съществуваше единствено във въображението му, бях далеч от улица “Мосьо-льо-Пренс”.”
Макар и кратък “Един френски роман” не е изпълнен само с автобиографични бележки и спомени. Дали подбуден от някакъв защитен механизъм да оправдае себе си или преследван от угризения за уронения авторитет и разочарование у близките или просто от застъпничество за човешките права, но Бегбеде не пропуска възможността да отправи остра политическа критика от своята трибуна осъзнавайки нечовешките условия в ареста.
“В главата ми завинаги ще отеква ехото от приглушените стъпки и викове в ареста. Дрънченето на веригите, на ключовете, на белезниците, хлиповете. Мразът под земята. “Не сме виновни, нямаме бюджет.” Никога няма виновни, когато става дума за безчовечност. Франция намери милиарди евро, за да спаси своите банки през 2008-а, но допуска ЧОВЕШКО СМЕТИЩЕ в центъра на Париж. Напразно комисарят по правата на човека при Съвета на Европа го изобличи. Има определена правителствена воля това непоносимо място да съществува в центъра на нашия град. Някой е приел за целесъобразно да се измъчват хора във Франция. “
До известна степен “Един френски роман” може да се конкурита с "Моята лична борба"на Кнаусгор, за щастие Бегбеде е проявил милосърдие към читателя и е спестил разтягането на събития по стотици страници. Но и в двата романа присъства едно силно мъжко откровение, което разкрива енигмата на тяхната душевност.
