Безспорно моето най-силно емоционално откритие в света на книгите за 2014 година е Елена Феранте.
В центъра на романите й е винаги жената, или по-скоро нейната душевност. Но тук не става въпрос за някаква мелодрама или романтизъм. Феранте пише яростно. Романите й са акули, а откровеността на героините й е болезнена и категорична. В стила на Феранте се откроява една неотложна нужда да избави жената от стереотипа, наложен й в обществото, да разбие патриархалния семеен модел давайки свобода на жената, да я изтръгне от домакинските задължения и да й подари правото на избор. Но най-основното, което се откроява в стилът на Феранте е безупречния образ на женската същност - двойнствена, колеблива, емоционална, търсеща.
Както всичко останало, което съм чела от Феранте, така и “Изгубената дъщеря”, макар и съвсем кратък, е роман наситен с присъщата за авторката провокативност и апокалиптично самопризнание. Романът е разказан в първо лице, единствено число, а героинята този път се казва Леда, която е на 48 години, разведена е и работи като професор в университет. Леда е улегнала интелектуалка, която наема за месец апартамент в морско градче в южна Италия. Още с пристигането си се натъква на шумно неаполитанско семейство, което предизвиква у нея остри вътрешни откровения. Потока на съзнателната мисъл, който Леда изповядва из страниците е скандален и възмущаващ за едно консервативно общество.
“Когато дъщерите ми се преместиха в Торонто, където баща им живее и работи от години, със смут и изумление открих, че не ми е мъчно; по-скоро се почувствах лека, сякаш точно тогава съм ги докарала на бял свят. За пръв път от почти 25 години не изпитвах тревогата, че трябва да се грижа за тях. Къщата беше спретната, сякаш никой не живее в нея, вече не изпитвах постоянното безпокойство да пазарувам и пера; жената, която години наред помагаше с домакинските задължения си намери по-добре платена работа и аз не изпитах нужда да я заменя с някой друг. “
Феранте смущава читателите си разчупвайки връзката родител-дете като ги среща с героиня, която решава да постави своя свят преди всички останали хора в живота си. Без угризения, самокритика или страх. Феранте експонира конфликта между грижата за семейството и стремежа към професионални постижения в едно общество, в което наложените норми не съответстват и не оправдават женският устрем към кариера и независимост.
“Изгубената дъщеря” не е роман с обвързващ сюжет, но по-скоро прямотата на съдържанието му е храна за мисълта, предизвикваща разбъркване и преподреждане на установени нагласи.
Пристрастих се безусловно към Феранте, защото за първи път срещнах автор, който ме познава добре и който пише за моите вътрешни борби, колебания, страхове и очаквания. И най-накрая разбрах, че това са нормални неща.
