The Story Of A New Name

Ако не бях прочела тази статия в  списание The Ecomonist ( които рядко пишат за художествена литература) никога нямаше да изпитам удоволствието от неописуемия талант на Елена Феранте. Там я описват като "най-добрият съвременен романист, за когото никога не сте чували." Кориците на книгите й са повече от отблъскващи и ако трябваше да избирам само по този критерии, в никакъв случай нямаше да й обърна внимание.  Покрай заниманията на К. съм станала абсолютно безкомпромисна по отношение на цялостния дизайн на даден продукт - особено книгите, които най-много ме вълнуват. Корицата на втората част на неаполитанския роман е по-голяма трагедия и от първата. Тези двамата прегърнатите, на около средна възраст симпатяги, изобщо дори не присъстват в книгата. Да не говорим, че образът им предизвиква нагласа за скучен, консервативен роман на третокласен автор от тайгата на Британска Колумбия.  Понякога си мисля, че това може да е намерението на самата Елена Феранте, да дегизира до отчайваща визия книгите си, за да отвлича вниманието на екзалтирани фенове. “Моята брилянтна приятелка” никога няма да заеме славата на “Вината в нашите звезди” (хи-хи-хи) или да се нареди на промоционалния рафт в книжарницата до най-новата книга на Паулу Куелю.  При Феранте липсва излишната превзетост и безобразното количество драма, присъщи на бестселърите. За сметка на това италианката обвързва читателите с непрекъснато движение на случки и събития. От всичко нейно, което съм прочела до тук едно е ясно със сигурност; Феранте обожава да разбулва женската душа - и тук хвърчат страхове, очаквания, съмнения, съревнования, стремежи, при това описани с такава лекота и елегантност, че често разпознаваш своите сред тях. 

Купих си “The story of a new name” веднага след като прочетох  "Гениалната приятелка", но дълго отлагах прочита, реших да изчакам до края на август, защото за септември беше насрочен да излезе английският превод на третата книга, “Those who leave and those who stay”. Сега и тя е вече на нощния ми шкаф, но пак откалагам прочита.

Феранте е постигнала нещо, което много други автори, дори и класици, не са успели - подържа равномерна динамика и във втората част на грамадния неаполитански роман, създавя един реален свят, от който не можеш да се отърсиш.  Живееш живота си, пътуваш, срещаш се с приятели, колеги, роднини и по някое време се сещаш, че искаш да отидеш при Елена и Лила. Да отвориш книгата и да се изстреляш моментално в бедняшкия квартал на Неапол, от където двете приятелки са твърдо решени да се измъкнат, но всяка по своя собствен начин. В тази втора част приятелството между двете момичета заема по-комплексна форма, съревнованието между тях ескалира до повратна точка, която може да се превърне в предпоставка за отношенията им оттук нататък. Феранте отново е безкомпромисна към героините си, и тук преобладават количества насилие, несправедливост, ревност, упорити предразсъдъци. Авторката пресъздава съвършено до най-малкият детайл живота в Неапол през 60-те години и дори читателя да не е съвременник на този период успява да изгради в представите си една идеална картина, която никога повече не би сменила цветовете си.  Ако трябва да съдя книгите по емоционалния порив, който ме връхлита докато чета и детайлите, по които е  конструиран сюжета, то този роман на Елена Феранте, на фона на останалите съвременни книги, които съм чела, би заел челна позиция. 

Не ми се иска да започвам третата (последна за сега) част, все още не съм готова да се разделя със света на Елена и Лила. Не ми се иска тази луда еуфория да угасва!

Ако намерите книгата на език, който може да четете, не се колебайте, започвайте! 

Малко за Пловдив, културата и една пловдивска книга

 Както вече сте разбрали, миналата седмица беше особено вълнуваща за всички пловдивчани - точно в навечерието на празника на града, Пловдив бе избран за културна столица на Европа през 2019 година! Щастливата новина при мен дойде рано сутринта, на път за работа, знаех точното време, в което ще бъде обявен градът-победител и пръстите ми не спираха да натискат update бутона във фейсбук. Имах много силно усещане, че Пловдив ще бъде избраникът на журито и исках, макар и витруално, да изживея цялата еуфория с всички мои съграждани. Жалко, че в този момент нощта и веселбата в любимия ми град тепърва започваха, а на мен ми предстояха, бавно да се нижат, досадните часове на цял работен ден. И все пак, триумфът на Пловдив обсеби изцяло мисълта ми, та не усетих кога работното време приключи.

В Пловдив обаче, еуфорията не утихва и тази седмица, тъй като най-мащабното културно събитие ще се случи точно сега - НОЩ-та на музеите и галериите. Тази година  НОЩ-та се очаква да е още по-впечатляваща и мащабна, тъй като бележи десетия си рожден ден! По това време на годината, родният град най-много ми липсва, защото НОЩ-та е все още нежна през септември, а културно-масовото събитие, което се организира всяка година е един поетичен начин да махнем за довиждане на безгрижното лято и да подготвим сетивата си за дълги зимни нощи, в които често намираме повече време за култура. 

Вече съм сигурна, че не случайно реших първата книга, която да прочета от тези, които пролетта си донесох от България, да е "Рай друг не чакай" на Антон Баев. Не знаех нищо за автора, нито пък за книгата бях чувала. Както споменах тогава, получих я като подарък от Анелия. Когато я взех в скута си, реших да не се ровя в интернет за информация, ей така - оставих се да ме оснесе течението на непознатото.

В хората има много предразсъдъци за съвременната българска литература. И в мен понякога ги има, но сега нямаше нито един. Започнах я и с всяко следващо изречение ми ставаше все по-интересно и по-интересно. По едно време, още съвсем с началото, хоп - изненада! Действието се развива не къде да е, а в Пловдив! И Сашо Секулов съм чела, но неговият Остров не е в Пловдив, нито пък Господа слезе в Пловдив. И двата романа, авторът праща в Гърция, която също ми е много любима, но друго си е Пловдивът!

Какво да ви кажа, много интересно и приятно е изживяването, когато четеш художествена литература, действието в книгата да те изпрати на гребната база или по тротоарите на  "Антим I-ви", особено, когато се намираш на другия край на земята.  

Сюжетната линия на самия роман проследява корабокрушението на един обещаващ журналист в годините на прехода. Най-накрая герой, който не хленчи по комунизма, а смело посреща и изпраща събитията в живота си. Забавен е, забърква се в приключения, реди парчета на мистериозен пъзел, пътува насам-натам и накрая се озовава там, където най-малко е очаквал.

"Рай друг не чакай" е роман за изненадите в живота, където не е задължително авторът в последните страници да превърне героя си в жертвен агнец, за да изкупи бездарността си, а по много деликатен начин го поставя в ситуация, в която умело спасява и двамата - героя и таланта си.

Човек има нужда да чете такива книги, които не въздействат еуфорично, не променят или преобръщат живота, а просто те отпускат спокойно на креслото, разтоварват те с динамика и поетичност и капсуловат вниманието ти в разгръщащата се история. 

Препоръчвам ви горещо и Пловдив този уикенд, и романа на Антон Баев!