Преди да обявят победителят в надпреварата за Нобелова награда за литература никой не беше чувал за Алис Мънро. Дори когато не малко пъти съм се допитвала до опитни канадски четци, никой от тях не е споменавал нейното име като препоръка. В момента, в който анонсираха, че Мънро е обедителят за 2013 година, всички погледи се насочиха към Канада, а книжарниците тук за броени дни аранжираха колони от нейни сборници буквално между всеки рафт с книги. А в библиотеката на опашка да си запазят нейна книга за прочит са се наредили около триста човека. Истерията, която предизвикват Нобеловите награди се среща навсякъде и най-лесната и безплатна маркетингова стратегия на книжните търговци.
Алис Мънро е описана от комитета като "майстор на съвременния къс разказ", но се оказа, че аз лично не съм нейния читател. Признавам си, че не изчетох всички разкази от сборника, който виждате на снимката. Няколко ми бяха достатъчни, за да се запозная със стила на авторката и да преценя, че моят литературен вкус няма да намери пристанище в нейните творби. Таланта на авторката е безспорен - много умело и плавно преплита няколко истории в един разказ, успява да ангажира вниманието на читателя със сюжета, но сякаш дотук се изчерпват възможностите й. Разказите й са прекалено консервативни, липсва им онази искра, която да разбуди чувствата или да погали душата ти. Празни са. И твърде женски по характер. А понятието къс разказ в творчеството на Мънро си е направо половин роман, средно разказите й са от около 50-60 страници.
Докато четях в представите ми се появи образът на идеалния читател на Мънро - средностатистическа дама в пенсионна възраст, която няма претенции към литературата, която чете.
Предлагам ви един от сочените й за най-добри разкази, "Bear came over the mountain", от страниците на The New Yorker, тук.
