Северна Корея пред света

   

  След слънчевата и гостиприемна Коста Рика, ще ви пренеса на едно не дотам дружелюбно място. 

Страна, в която не съм била, но която от вече десетина години силно ме вълнува. В момента Севрна Корея е най-затворената и неприветлива страна в целия свят. Населението й е подложено на шейсетгодишна диктатура, репресии, глад, безсрамно и унизително потъпкване на човешките права. 

  За изненада на повечето, България е една от малкото страни поддържащи активни дипломатически отношения със Северна Корея, още от далечната 1948 година. Великият вожд Ким Ир Сен посещава България три пъти, в средата на 1950-те,  през 1975 година и последното му посещение е по здравословни причини през 1984 година. В спомените на някои, в едно от първите му две официални посещения в София е бил обявен неучебен ден, за да може учениците да се строят в колони на Централна гара и да размахват карамфили в чест на севернокорейския лидер. Баща ми си спомня последното му посещение през 1984 година, тъй като тогава работеше в стоителни войски, които бяха отговорни за построяването и поддържането на ЖП линиите в страната. Историята е съвсем кратка. Ким Ир Сен пътува единствено с личния си влак и в интерес на истината изключително рядко слиза от него. Както споменах посещението е било по здравословни причини и крайната цел на "вечния президент" е била град Хисар, чиято слава на лековита минерална вода стигала чак до далечната източна страна. Та, строителни войски по онова време трябвало така да разместят всички ЖП линии в страната, че да не се налага влакът да обръща посоката си. А, причината за тази прищявка била, че Ким Ир Сен имал трон във влака, който не можел да се обръща според посоката на движението и затова винаги влакът се движел само напред. 

  

  Ким Ир Сен умира от инфаркт десет години по-късно. Със смъртта му настъпват и най-тежките години за севернокорейския народ. Първоначално хората си мислели, че любимият им президент бил безсмъртен и новината за кончината му предизвикала масов шок сред населението, настъпила дълбока психологическа криза, тези които не можели да понесат смъртта на обичания лидер се разболявали тежко и умирали, а други доброволно слагали край на живота си. В последвалите години обстановката в Северна Корея още повече се влошава, настъпва хуманитарна криза и свиреп глад. Правителствената пропаганда се оправдава с обяснението, че запасите от ориз са изчерпани защото хората от Южна Корея умирали от глад и Пхенян им праща хранителни помощи. А истината е съвсем друга и е извесна на целия свят, но не и на севернокорейския народ. Тяхното съзнание е състемно шлифовано с грешна информация за бедственото положение в страната, до голяма степен дължащо се на резултатите от външната им политика и непоклатимото упорство в комунистическата идеология. Постепенно идва момент, в който заводите спират да работят, служителите на почти всички сектори спират да получават дори нищожните си заплати, храна няма, а оцеляването на цял един народ е на предела. Лекарствените помощи от международните общности не достигат болници, лекари са задължени да работят доброволен труд и да покриват норматив за набрани билки. Хората биват следени още по-стриктно дали има предатели сред тях, дали някой говори против режима или обмисля бягство. И малката съмнителност пращя цели семейства в трудововъзпитателни лагери. Някои от тях никога не ги напускат.

  Електричеството се появява само по един час на ден, а когато след поредната провокация на Севера, Южна Корея спира безвъзмездната помощ на селскостопанска тор, севернокорейския народ е принуден да се изхожда в кофи и да се предава съдържанието на кофите в сборни пунктове, за да се тори почвата. Установено е, че жертвите на глада в средата на 1990-те години е между 600 000 - 2 000 000 души. Севернокорейското правителство, разбира се, отрича този факт. 

  Когато хранителните помощи са частично възобновени от международни организации, настъпва и следващият голям проблем. Ориза не достига до гладуващите, а се търгува на черния пазар от членове на партията. А като стана въпрос за партията, нейните членове са единствените, които по-леко са преживели годините на глад. Но за да станеш член на партията не е лесна задача. Изключително важно е от какво потекло си, обикновени трудеще се хора не могат да станат членове. Да не говорим, че дори умни деца, отличници в училище от обикновени провинциални семейства не могат да постъпят в университет, просто не им е разрешено, най-много да завършат провинциален колеж, но в никакъв случай не могат да си избират къде да живеят. 

  Пхенян е градът образец, цялостния образ на Северна Корея пред посетителите и света. На повечето туристи не им е разрешено да се разхождат сами по улиците, дори не им е разрешено да напускат хотела. Задължително посещението в Северна Корея е придружено от "екскурзовод", който надълго и широко разказва за любимите лидери и идеологията чучхе.  

  Синът не е по-различен от бащата. За Ким Чен Ир се говори, че обичал скъпото вино, имал много любовници и обожавал киното. За последната си страст прибягва до крайни мерки като през 1978 нарежда на своите шпиони да отвлекат южнокорейския режисьор Шин Санг Ок и бившата му съпруга актрисата Чой Ун Хий. 

  Абсурдите не спират до тук, но лоялността на народа започва постепенно да се разпуква и все повече хора намират начин да избягат в Китай. Информацията за външния свят се разстила бавно из бедното население, установява се нелегална търговия с китайски стоки - телевизори, DVD -та, мобилни телефони. Тези, които могат да си позволят гледат тайно южнокорейска телевизия и сериали. За някои информацията от външния свят е поредния шок, а за други, по-смели е стимул за бягство от тираничната утопия, управляваща страната шест десетилетия. Бягството е опасно решение, защото Китай не е безопасна територия на бегълците, те нямат право да търсят политическо обежище там, ако бъдат хванати от китайската полиция биват директно изпращани обратно, а от границата влизат директно в концлагер или биват екзекутирани. От Китай севернокорейците имат две възможности - или да преминат нелегално Лаос, която е също връждебно настроена към тях и оттам да стигнат до Тайланд, от където вече свободно могат да литнат до Южна Корея, или от Китай да прекосят границата с Монголия и директно да се предадат в полицията, която ги води моментално в южнокорейското посолство. 

  Южна Корея има установена програма за севернокорейски бежанци, първите три месеца ги настаняват в център за бежанци, където ги запознават с ценностите на западното общество, показват им как да работят с банкови карти, как да си търсят работа и т.н. След края на обучението им дават жилище и хранителни субсидии докато си намерят работа. Много севернокорейци не могат да се приспособят към този начин на живот, изпадат в депресия и безпътие, но други от тях се възползват от свободата, създават мечти и ги преследват.

  Към днешната дата младият и настоящ управник на Северна Корея, Ким Чен Ун отправя смъртоносни заплахи към САЩ и Юга, мобилизира армията и е готов да пусне отново спрения през 2007 година ядрен реактор. Едва захапал късче от властта, напереният младеж се възползва отлично от ситуацията, която би последвала от евентуална война. Ким Чен Ун знае, че Щатите биха били по-скоро несклонни от започването на нова война, заради скъпо струващите войни в Ирак и Афганистан, както и ударилата ги тежка финансова криза. И ако все пак неговите заплахи стигнат предела, САЩ и Южна Корея няма да се поколебаят да отвърнат на провокациите, а евентуална война би донесла бърза, но кървата победа за САЩ. От друга страна, ако се стигне до там, Русия и Китай няма да позволят американските войски да се настанят толкова близо до техните граници, така че ситуацията, провокирана от хитрините на Ким Чен Ун може много да се усложни. Но истинската причина зад тези заплахи не са намеренията за нападение на американските територии, а по-скоро изграждането на непоклатим авторитет у младия наследник на диктаторското семейство Ким. Но дори и това няма да го отведе далеч, защото идеологията на изолираната комунистическа държава вече е прогнила и все повече граждани са информирани и поемат риска да пресекат нелегално Тумъндзян, реката деляща Северна Корея и Китай. 

Епохата на КНДР марширува към своя край и разпада на "Херметическото царство" ще е събитието на XXI век. 

Спомен За Прекрасно Място

Разкъзът-пътепис, който ви представям по-долу е писан през 2007 година и малко след това беше публикуван в списание Whiteroom. Качвам го тук специално за Варти, която успя да събуди и окуражи отдавна задрямалата в мен страст към пътуването и писането, за което най-сърдечно й благодаря! 

Pura Vida

Costa Rica, May 2007

   Идеята за Коста Рика се роди зимата, тъй като повечето кивита (новозеландци), с които работя са сърфисти и решихме да си направим сърф ваканция в някоя евтина, латино страна, където да има добри условия за каране. Джеф, освен че много се лигави и прави смешки непрекъснато, е и доста организиран. За кратко време намери и нае къщата на име Casa Bosque за цял месец, която събира 15 човека или по-точно е нещо като мини имение с три отделни къщички, свързани с тропическа градина и басейн. И така, купихме си билети, стегнахме багажа и потеглихме. Престоят по летищата беше изпълнен с много смях и лиготии. Не се случва често към едно място да се отправят толкова много хора наведнъж. 

Тъй като Джеф на всички ни е известен, че много пърди и като го направи бягаме далече, че вонята е нетърпима, да вземе нашият човек да пръдне в онзи тесен самолет, след като току-що бяхме излетели и все още пътниците нямаха разрешение да откопчават коланите си и да напускат местата си. Острото ухание на стомаха му моментално се разнесе и в този миг дотърча една стюардеса, размахваща като вентилатор списание в ръка, за да разсее миризмата. Умряхме от смях. Те кивитата всичките са такива, но Джеф си е направо брутален в т'ва отношение!

       Casa Bosque

   Дотътрихме се по някое време в Сан Хосе (столицата на Коста Рика) и там още на летището за "Добре дошли", се появиха огромни постери и видео стени с клипчета как да си пазим парите, да си заключваме в сейф паспортите, да не говорим с непознати и да не качваме на стоп такива, очевидно беше че хората си се грижат за туристите, като показват, че престъпността е доста висока и лесно се става нейна жертва, както се случи и с някои от нас по-нататък...

Минахме паспортна проверка и всички последвали проверки на багажи и тъкмо излизаме от летището и ни заваля един дъжд, но не знам дали точната дума е дъжд, защото не капки, а сякаш кофи се изливаха. Обезпокоени за бъдещето на ваканцията ни от сипещия се порой, веднага попитахме човека от фирмата за коли под наем дали все ще е такова времето и той отговори положително. Бяхме четири представителките на нежния пол и тъй като отговорът никак не ни допадна се почна с типичното мрънкане, хленчене, хрипане, драматизиране, а останалите до единадесет момчета само ни се смееха и бъзикаха. За наше щастие човекът се сети да ни попита къде точно отиваме и след като разбра крайната ни цел, успокоително каза, че там времето е винаги слънчево. Ура! 

   Пристигнахме в офиса на фирмата за коли под наем и там се мотахме около два часа, щото се оказа, че едната от колите, които бяхме наели е била блъсната предния ден и нямат друга такава. Голямо мислене падна и от тяхна и от наша страна. Предложиха ни една друга деветместна (ван), но с $300 по-скъпа. И тъй като пристигаме от САЩ, веднага започнаха разправии за смъкване на цената, тъй като не бе вината в нас, че нашата кола е блъсната. След около час и половина преговори смъкнаха със $100, момчетата бяха изморени, не им се разправяше повече и се съгласиха. На всички ни олекна, че остава само да платим и да тръгваме, но точно тогава изскочи и ново 20, че не може да платим с кредитна карта, щото ще ни таксуват още 30 % от цената, която беше $1700! Естествено никой от нас няма кеш. Да се смеем ли да плачем ли, решихме да се смеем! Айде шефа на фирмата ни вкара в една кола - мен, Жана, Пийт, Джони и Джеф и тръгнахме да търсим банка, но там в банката не може да се тегли в долари, а само в тяхната парична единица, която е колони. $1 = около 510 колони. И нали сме едни математици, докато направим сметките по колко трябва да изтеглим, а и американските ни банки не разрешават да се тегли повече от $400 на ден... На Жана картата беше отхвърлена, а тя изпадна в лек ужас от последвалата мисъл, че няма да може да я ползва през целия си престой тук. На Пийт пък се оказа, че банката му с заключила картата, щото някой се опитвал да тегли голяма сума от нея. И останахме само аз, Джони и Джеф, изтеглихме максимума и кой квото имаше по джобовете и нагласихме парите до последния цент. И ето, най-накрая тръгнахме! 

       Най-накрая сме готови за тръгване

   Но тъй като много знаем на къде е Тамариндо се лутахме напред-назад, докато се ориентираме. В Коста Рика няма магистрали, няма маркировка и пътни знаци няма, няма дори и отбивки, табели се появяват от време на време. Броят на катастрофите е огромен и обикновено една катастрофа води до друга, щото прави километрично задръстване и на някои като не им се чака и тръгват, пътят е тесен и някой насреща като изскочи и .... абе, луда работа. А шофьорите на рейсовете са най-откачени, карат като обезумели, рейсовете там не се движат, те направо летят, и то в Коста Рика няма равни пътища, всичко е завои, стръмни някой от тях. Честно казано си е страшничко да се шофира. Поредната катастрофа ни забави повече от час, като ни накара да чакаме в джунглата, то всъщност навсякъде е джунгла. Изненадах се, когато още в 18:00 часа се стъмни. Вечерта настъпи неусетно бързо. Докато пътувахме ми направи силно впечатление растителността и по-специално дърветата - такива уникални размери и форми, че любопитвтвото ми беше разбунено от възхищение и страхопочитание. Моментално се опитах да мобилизирам целия си мозъчен потенциал и да разбудя ботаническите си знания, но уви, мозъкът ми кънтеше на кухо, те бяха заспали още във втори курс на студентството ми. Тогава просто не ме кефеше Ботаника и си виках "абе, за кво ми е да знам толкова много, дай да науча само за корена, стъблото и листото..." И сега изпитвам ужасни угризения колко прилежна студентка съм била. Дърветата в Коста Рика са уникални и природно артистични, можеш да откриеш какви ли не образи в тях. 

      Костариканско дърво

  

    Следващото нещо, което ме потресе беше бедността на тикотата (така наричат костариканците). Те живеят в малки порутени колибки, които изглеждат крайно мизерно, нещо като нашите цигански махали. Беден народ. Когато пристигнахме в Тамариндо гледката се подобри, луксозни хотели, много строежи, всичко предимно от американски инвестиции, усилено запътил се да се превърне в нашия Слънчев бряг. Но мизерията продължаваше да си я има. В Тамариндо има само една асфалтирана улица. Карат се предимно джипове, защото пътят е ужасен, много е разбичкан. Отново след дълго лутане, си намерихме къщата и от колата директно в басейна, за да разпуснем от дългия път и морящата жега. Сънят обаче се пребори с вълнението и ни изпрати директно по леглата. На другата сутрин момчетата станаха в 6 часа и отидоха да карат сърф, а ние, госпожиците като се събудихме започнахме да си разглеждаме къщичките, тропическата градина, открихме и че в басейна има джакузи.... Не след дълго и съседите ни от животински произход започнаха да се подават плахо, за да се запознаят с нас. 

  Къщичките, в които бяхме отседнали бяха три и всяка си имаше своите обитатели на покрива. Това бяха едни огромни гущери, приличат на игуани, но не с толкова шарена украска. Те изглеждат страшно, но са страхливи, дружелюбни и спокойни, стоят си горе, понякога се боричкат, и ни пазят от комарите, които не стига че бяха гиганти, но и хапеха доста кръвожадно. На следващата сутрин рано при зори ме събуди някакво силно хъркане. Аз, Жана и Делфи бяхме отседнали в една къщичка, при нас нямаше момчета, обърнах се да видя дали пък някоя от девойките не е отделила някакви мъжки хормони, но и двете си спяха нежно и спокойно, а хъркащият звук бе толкова силен и ясен, все едно идва от стаята. Оказа се, че на дървото над нашата бърлога спи и си хърка голяма маймуна. Понататък се случваше често да ме буди с нетърпимото си хъркане, но бързо се примирих с присъствието й. Понякога излизаха много маймуни и си играеха на дърветата около имението ни. Те си бяха такива каквито всеки ги знае - игриви и луди. 

      Маймуните на дървото над къщата

   От първия ден нататък, всички ставахме в 6 сутринта и отивахме на някой плаж. Ходехме на различни плажове, кой от кой по-красиви и диви. До който и да е от тях се стига по труден път, както казах асфалта си е лукс тук и се налагаше да минаваме по тежки, разбити пътища през джунглата. Първият плаж, след градския плаж на Тамариндо, на който отидохме беше Playa Negra. Плажната ивица не беше широка, на места имаше участък със скални образувания, който придаваше допълнителна загадъчност на това място. Playa Negra е едно от местата с най-добри условия за сърф. Другото е Playa Grande. Стори ми се, че всеки знае Playa Grande и всеки е на Playa Grande!!! Това място си бе доста многолюдно от страна на сърфисти, защото когато повечето други места не стават или нямат вълни Playa Grande продължава да изненадва с доволни по големина вълни. По време на сухия сезон ветровете Papagayo, малкото или среднo издигане на вълните, тюркоазената вода придават на мястото невероятни сърф условия. Вълните винаги са с перфектни форми. 

       Playa Negra

  И така, всяка сутрин потегляхме към някой плаж -  всеки със своята съкрална идея, едни да гонят вълните, други по стъпките на екзотичния загар...

  Един ден съвсем на шега решихме да отидем до Playa Conchal, за да го видим и тук дъхът ми спира за миг, защото точно след селото Flamingo, пред нас се разкри райската прелест на този плаж. Неописуема красота, природа и спокойствие. Тъй като беше залив, нямаше вълни, водата на океана беше светлосиньо-зелена, а хора почти не се срещаха. Но злощатен се оказа този плаж за Арбо, който ходейки по близките скали, разряза крака си и се наложи да получи спешна медицинска помощ. Нарекоха го "The Gringo Cut", защото като отишли в болницата всички го гледали с очудване и тайно шептели за грингото - неговата рижа коса и лунички, пръснати по цялото тяло, са нетипична картина за малко селце в Коста Рика. Зашили му крака и не му взели никакви пари за услугата. Той от своя страна решил да направи дарение на болницата и оставил всичките пари, които имал в себе си, 20 000 колони, които са някъде към $40, а хората останали много щастливи, все едно че е Коледа. Този инцидент за съжаление го отдалечи от сърфа и го принуди да прекарва времето с нас, докато останалите момчета са във водата, а и го нагърбиха с тежката и по-скоро досадна задача да ги снима докато карат. 

   Дойде време, когато няколко дни нямаше никакви условия за сърф и решихме да правим нещо друго. Отворихме една книга за Коста Рика, видяхме една снимка на водопад и единодушно решихме да идем до него. Изчислихме, че разстоянието до водопада (който се намираше под един вулкан) е около два часа, затова  не си давахме много зор с бързането и към 10-11 часа предиобед Делфи и Рико отидоха до информационното бюро в Тамариндо да вземат маршрута. Оказа се обаче, че този вулкан и водопад са на четири часа път, при което ентусиазмът ни бързо се срина, отложихме го за другия ден. Вечерта момчетата играха на една игра, в която много се пият шотове и още в 20:00 часа бяха изкривили погледите. Ние, мацките нали сме по-разумни същества си легнахме рано, заради дългия път, който ни чакаше заранта. Но на размътените от алкохола мозъци им доскучало и им хрумнало да излизат с нас на бар и започнаха да ни примамват. И след като очевидно видяха, че са ударили не на камък, а направо на скала, решиха да ни хвърлят в басейна. И тъй то, докато се усетих всяка от нас беше измъкната в полусънно състояние от леглото и хвърлена в басейна. Беше много смешно, после и ние ги бутахме, заформиха се забавни битки и така... 

      Джони и Джеф, пияни до козирката, ме измъкнаха от леглото, щото решиха, че е време на поплувам малко

   На другата сутрин никой не стана в 6 часа, каквато беше първоначалната уговорка. Аз се събудих към 7:20 часа и с бясна скорост отидох да им тропам на главите да се измъкват от леглата и да потегляме. Последваха няколко закани, че ако не спра да писукам ще поплувам отново в басейна, но всичко си беше в кръга на приятелските шеги. За моя голяма изненада, до половин час, всички единадесет човека се бяха натоварили в колите и тръгнахме по следите на водопада и вулкана. По път ми беше много интерено, направи ми впечатление, че колкото повече се изкачваме в планинската част на Коста Рика, толкова по-подредено става и мизерията някак си изчезна в един момент. Минахме през един много уютен планински град и точно след него се появи огромното езеро Аренал, което наистина си бе със сериозни мащаби. Красиво и чисто, заобиколено отново с дива природа и интересна растителност. За да стигнем до водопада и вулкана трябше да го заобиколим, а това бяха някъде към 50 километра, не му се вижда края! Да, но след четири часа път тоя вулкан все не се появаваше. Решихме да спрем да попитаме к'во става, къде е тоя вулкан с прелестен водопад! Видяхме едно крайпътно ресторантче и слязохме да питаме..... оказа се че сме на съвсем грешен път :) , целта ни е доста далече, в обратна на нас посока. Казаха, че било уникално място, но били необходими поне четири часа за обиколкота му и се ходи обикновено към 8 сутринта. Хи-хи-хи, не мога да не се смея, защото тогава му дръпнахме един сериозен смях! Собственичката не ресторанта ни каза, че на час от където се намираме има друг вулкан с водопад, също бил хубав и да идем да го видим. Е, нямахме друг избор. Запрашихме към другия вулкан с не толкова хував водопад. Пристигнахме на мястото, но за да стигнем до водопада трябваше да слизаме по един много стръмен път в джунглата или по-точно беше рейнфорест с какви ли не гадинки. Водопадът си беше красив, не толкова, колкото онзи от първоначалната дестинация, но изпитах удоволствие да наблюдавам това естествено, природно богатство. Там стояхме около половин час и си тръгнахме. Много се смяхме по път за Тамариндо, щото прекарахме 10 часа в път само, за да постоим половин час на водопада. Вулканът беше по-далече, покрай него само минахме, доста голям бе. 

      Вулкан Аренал, който видяхме само отдалеч

  Друго типично за Коста Рика са кражбите. Имам чувството, че това е вроден навик или религия! Всяка вечер след като и последната лампа се гасеше, в двора ни влизаше някой и преглеждаше какво сме забравили да приберем, за да го гепи. Един път по обяд, с цялата си наглост и нахалство, един влязал в къщата на Джеф и му задигнал разница с 2 iPod-a вътре и единствените му кецове (тъкмо си ги беше купил). Джеф беше много тъжен, защото след Коста Рика отива в Лондон и трябва да пристигне там по джапанки, които след няколко дни също изчезнаха... голям късметлия, крадът му iPod за четвърти път!!!

 Следващите дни минаха както обикновено - плаж, сърфисти, смях, закуска, смях, обяд, смях, плаж, сърфисти, смях, вечеря, смях и т.н.

     Playa Grande - цялата група, без Делфи зад камерата

   И защото се стъмва рано, се случваше често да сме още на плажа, когато слънцето се потапя във водите на океана. Залезите в Коста Рика са сякаш необикновени. Когато тяхното време идваше, тишината царуваше, всеки от нас се пренасяше в собствения си свят и виждаше различна картина в тях. В душата ми се раждаха и умираха мечти, нови пориви на чувства ме завладяваха. Понякога усещах как щастието си играе с косите ми, влиза и излиза от мен, а друг път самотата ме хващаше за ръка и ме водеше из своите налудничави коридори в двореца на отчаянието. Невероятно е как нещо, което е неизбежно да се случи, като залеза, може да разкрие толкова много истини и да обогати спектъра от чувства, който изгражда душите ни. 

  

      Залез на  Playa Grande

  

  Някак си така неусетно минаха седмиците на престоя ни в Коста Рика, съвсем естертвено не ми се тръгваше, тъй като другите оставаха за още две седмици, а и особено при мисълта, че някои от тях, дори и всички, няма да ги видя повече, сърцето ми плачеше.

  Обещахме си на следващата сърф ваканция пак да сме заедно, където и да е. За сега мислите ни гравитират около Португалия или Индонезия, но за кога, ще оставим времето да покаже...

май, 2007 г.