Осем от Картин Невил

Един топъл ден, докато гостувах на новите си приятели от острова пред очите ми изникна тази книга. Беше пратена от сестрата на едно от момчетата. Той все още не я беше чел, затова реших да го изпреваря. Грабнах романището и още като се прибрах го зачетох. Още в самото начало Невил ми прошепна, че мога да й се доверя и съвсем незнаеща къде ме води се настаних удобно във въображението си и се понесох по увлекателната и интригуваща история на авторката. Тази книга наистина е приятно и интересно четиво. Нямах търпение да приключа работа и отново да я поема в ръцете си. Със сигурност бих го определила като "исторически роман", преплитащ истински събития с мистериозна измислица. Добре са описани случки предшестващи Френската революция, а част от героите са истински исторически личности, оставили следа в историята със своите открития, философия, музика, искувство. Книгата е подходяща за "разпускане", въпреки че героите в нея са под непрекъснато напрежение.

Жанрът е малко а ла "Шифърът на Леонардо", но определено бих вдигнала два палеца за Катрин Невил пред Дан Браун. Последният ми е крайно неприятен след умопомрачителната му медийна реклама.

Парфюмът Историята на убиец

Филмът отдавна отшумя, но така и не ми идваше желанието да прочета книгата. Да, кино продукцията много ми хареса, но чак пък да чета книгата ми се струваше малко в повече, докато не ми попадна преди няколко месеца. Буквално я "изядох с кориците", толкова ме заинтригува, че не спирах да благодаря на случайността, задето ме срещна отново с тази невероятна история. Зюскинд е майстор-разказвач, чиито гротескни описания и презрение към главния герой пленяват моментално вниманието на читателя. Изобщо не смятам да започвам да редя суперлативи, тъй като такива мога да изброявам до утре, но ми се иска да споделя, че романът остави в душата ми сладкия отпечатък на истински литературен шедьовър. През цялото време изпълваше съзнанието ми с възхита пред необхватният свят на красивото слово.

Завоевателят на Федерико Андахази

Тази книжка ми попадна докато се ровех из категорията "Исторически романи" на известен български сайт за книги. Никога не бях чувала за този аржентински автор и реших, че ще му дам шанс да покаже литературните си умения пред вече скептичните ми предразсъдици относно творбата му. Прочетох я бързо, тъй като не е особено обемиста и останах смаяна от впечатляващата липса на въображение и художествени похвати у автора. Стилът на Андахази е прекалено повърхностен и прозрачен - от самото начало бях наясно каква ще е развръзката. Най-много ме озадачи фактът, че това романче е донесло на автора си някаква награда, в което единствено бих повярвла, ако той си признае, че е в девети клас. :)

Съветът ми към издателите и книжарниците е да го преместят незабавно в категорията "Приключенски романи", тъй като няма кой знае какво историческо в него. В заключение книжката е едно доста наивно и досадно четиво, единствено последните няколко изречения я спасяват от пълен литературен провал. Всъщност мисля, че "Завоевателят" би допаднал на предтийн възраст :)